Елиф Шафак: Дворецът на бълхите

През този ден пред Двореца на бълхите, освен микробуса на Злочест Баштурчин дойдоха два червени камиона и една кола на частен телевизионен канал. В края на деня препълнените с боклук камиони и колата на телевизионния екип, който бе направил доста репортажи, напуснаха сградата. Разбира се, репортерите биха предпочели да разговарят и снимат жената, която живееше в дома сметище, вместо да изслушат съседите, които искаха да споделят изумлението си. Но след като домът й бе изпразнен и напръскан, тя не отвори на никого вратата на апартамент №10.

Задъхана, Зелиш Огненотемпераментова се затвори в стаята си и метна върху леглото малкия куфар, който носеше. Хвана се за леглото, за да запази равновесие, и изчака биенето на сърцето й да се нормализира. Денят, който бе избрала, за да избяга от къщи, явно не бе подходящ. В момента, в който прекрачи прага на входната врата, се озова в ужасна бъркотия. От двете страни на улицата се задаваха два червени камиона. Пребледня и замръзна на място. Навън бе по-червено, отколкото можеше да понесе. Сред цветовете по улиците на Истанбул преобладаваше червеното.

„Защо ли се притеснявам? И без друго никога няма да изляза оттук.“ — помисли си тя.

Взе огледалото и погледна лицето си. Цялото бе покрито с петна. Те също бяха червени. Заплака. Най-напред плачеше тихо, а после започна да вие. Изведнъж чу цвъртене. Сякаш някой й говореше. Все още й беше зле, виеше й се свят; залитайки, тръгна по посока на звука. В хола пред прозореца канарчето весело чуруликаше в своята клетка.

„Ти пък защо се радваш? И без друго никога няма да излезеш оттук.“

Често си мисля за това, което си говорихме през този ден, спомням си всичко дума по дума. Колкото до онова, което се случи в последствие, исках да го изчистя от съзнанието си или поне да си го спомням по-рядко. Донякъде обаче клетвата на Су ме бе застигнала. Тялото ми беше наред, но с времето паметта ми се превръщаше в угоена въшка, която се впиваше в главата ми и се размножаваше с всеки изминал ден. Имах чувството, че пъпли ту върху главата ми, ту в нея и с дразнещо скърцане оставя безброй малки яйца; от тях излизаха стотици проклети, нахални твари, които се хранеха с мен. Броят им непрекъснато растеше, а също и апетитът им. Лакомо впиваха зъби в плътта ми и сякаш хиляди карфици се забиваха в главата ми; тя изтръпваше и ужасно ме болеше. С никого не споделях това. Не можех да се понасям, затова предпочитах да бъда сам и да търся отговорите на все същите въпроси, на които нямаше отговор.

Дали всичко това щеше да се случи, ако не бях написал на оградата този откачен надпис, ако си бях държал езика зад зъбите, ако се бях вслушал в разума си, на който винаги съм се осланял, и бях осъзнал какви неприятности мога да причиня на другите? Дали тази история щеше да има такъв трагичен край, ако не се бях замесил с хората от Двореца на бълхите, ако не бях узнал тайните им и ако бях успял поне веднъж в живота си да бъда друг човек. Имаше два отговора. Единият го прошепваше разумът ми, а другият — сърцето ми: „Не се притеснявай — каза разумът ми. — Рано или късно тази злополучна история щеше да се случи. Нито си толкова значителен, колкото си мислиш, нито пък толкова лош, че да се страхуваш. Какво значение има дали тази трагедия щеше да стане заради теб или по друга причина, щом краят е един и същ? Ако ще се почувстваш по-спокоен, можеш да припишеш случая на Фортуна.“ С какво друго, ако не с Фортуна, може да се обясни фактът, че в крайна сметка всяка тайна свършва при онзи, който я разгласява?

Самозалъгвах се. Исках да повярвам, че разумът ми има право. Тъй като знаеше, че съм на негова страна, спокойно продължи: „Работата не е нито в слабостите, нито пък в силната воля. Харесва ли ти, или не, не си ти човекът, който прави невъзможното възможно.“ В думите на разсъдъка ми имаше оскърбителна утеха: „Човекът е безкрайно уязвимо и първично същество. И не толкова последствията, които предизвиква, колкото съвпаденията оставят отпечатък върху живота му. Щом като човекът е толкова безпомощен, нима може да бъде обвиняван за онова, което е сторил?“ Колкото съм по-деградирал, толкова съм по-неопетнен.

Само че сърцето ми веднага възрази. „Дори Фортуна да съществува, нали ти твърдеше, че може би не е блудница? Нали приписвахме всички победи на себе си и за бедите обвинявахме свръхестествената сила на разврата и подлостта? Нали човек сам кове съдбата си и не отдава събитията на празни суеверия?“ В думите на сърцето ми имаше почтително обвинение: „Човекът е сложно и качествено същество. Това, което смятаме за случайност, бележи последиците, които предизвикваме. Щом като човекът е качествен, нима можеш да си простиш за онова, което си сторил?“ Колкото съм по-извисен, толкова съм по-опетнен.