Елиф Шафак: Дворецът на бълхите

За да можем да осмислим нещата, които и без друго знаем, чакаме на всяка цена някакво предзнаменование или пратеник, който да ни даде знак. Ала невинаги пратеникът изглежда така, както бихме желали. В действителност обаче значение има не външният вид на пратеника, а способността ни да дешифрираме посланието му. Докато Надя Онисимовна гледаше хлебарките, нападнали картофените фенери в гардероба, изведнъж й просветна, че състоянието, в което беше ЖенамуНадя, е всъщност една непрекъсната летаргия. Толкова време бе ограничавала житейските си функции, че бе слязла под границата на възможностите си, бе замразила метаморфозата в развитието си. И ако час по-скоро не се измъкнеше от този първичен стадий, щяха да настъпят трайни увреждания в съзнанието й.

Връщаше се в Украйна. Взе със себе си Blatella Germanika, пропълзяла кой знае откъде, за да й донесе посланието, да й припомни, че е нещо различно от разстроеното и печално същество, в което се превърна, от една объркана душа, търсеща различното в еднаквостта; чужденка, която не намери мястото си в този град; измамена съпруга; неумела домакиня, която така и не се справи с ашурето; жертва, малтретирана от пияница, комуто не постигаше дори гроздето на Мъдреца Леон; нещастна до степен да търси утеха в досадните писма на религиозната си леля, която в къкренето на гозбата чуваше гласа на Всевишния; безлична жена, чиито дни се нижеха монотонно и толкова незряща, че се опитваше да освети пътя си с пламъка на картофените фенери… И отвъд всичко това буболечката щеше да й помогне да си спомни, че е човек умен и образован, който обича повече света на буболечките, отколкото този на хората.

На 1 май 2002 г. в сряда, 14:04 ч., пред Двореца на бълхите спря мръсно бял микробус, от едната страна на който бе нарисувана огромна мишка с остри зъби, а от другата — грамаден космат паяк. Шофьорът на микробуса, подаде глава през прозореца. Бе младолик, с рижа коса, разперени като платна уши и смешно лице. Името му бе Злочест Баштурчин. От около трийсет и три години пръскаше срещу буболечки и никога не бе мразил работата си толкова, колкото през днешния ден. Приближи до тротоара и щом се посъвзе, огледа подозрително групата от петнайсет-двайсет човека, които се бяха скупчили пред входа на сградата. Макар да не разбра защо са се събрали там, когато се увери, че са безобидни, провери адреса в бележката, която секретарката му — същинско кречетало — бе пъхнала в ръката му сутринта. На нея пишеше: Улица Журнал №88, Дворец на бълхите. Най-отдолу на листчето бърбораната бе добавила забележка: В градината пред блока има копринено дърво. Докато Злочест Баштурчин бършеше капчиците пот от челото си, внимателно огледа дървото, което растеше в градинката пред блока. По някои клони цъфтяха лилави, а по други розови цветчета. Вероятно това дърво наричаха копринено.

И все пак, тъй като никак не се доверяваше на секретарката си, която смяташе да смени в най-скоро време, реши да погледне лично табелата с номера на сградата. Понеже беше много късоглед, остави микробуса насред улицата и скочи на земята. Още преди да направи и крачка, едно от трите момиченца, които стояха малко по-встрани от групата, се разкрещя: „Вижте, вижте го този! Дошъл е демон! Дядо, дядо, погледни, дошъл е демон!“ Възрастният човек с посивяла брада, широко чело и таке на главата, когото детенцето дърпаше за панталона, се обърна и с неодобрение огледа първо микробуса в средата на улицата, а после и неговия водач. Явно не остана доволен от видяното, защото още повече се намуси и рязко дръпна към себе си трите си внучета.

Злочест Баштурчин се направи, че нищо не забеляза, и решително продължи към сивкавия блок. Мина между хората и когато прочете табелата, видя, че това е търсеният адрес. В единия край на вратата, между наредените един над друг звънци, бе пъхната визитка. Извади я и на нейното място сложи своята, след което се върна, седна на шофьорската седалка и включи на задна скорост. Точно в този момент една глава се навря през прозореца.

— Само с това ли сте дошъл? Няма да стигне — смаяно го гледаше русолявата жена. На врата й имаше завързана мушамена престилка с леопардов десен. — Нали щяха да изпратят два камиона. Дори и в тях трудно ще се побере толкова много боклук.

Докато Злочест Баштурчин се опитваше да схване какво говори жената и в същото време си мислеше за маневрата между двата камиона, които се зададоха от двете срещуположни страни на улицата, изпусна лоста за скоростите.