Елиф Шафак: Дворецът на бълхите

Не пиех повече отпреди, но затова пък спях повече. Тъй като напрежението ми нарастваше, търсех спасение в съня. Събуждах се още по-неспокоен от сънищата, които не можех да си спомня. Вече нямаше значение дали ще си тръгна, или ще остана. Където и да отидех, нямаше да се отърва от миризмата, която се разнасяше от апартамент №10. Всеки път, щом се събудех, тя ставаше още по-отвратителна. Нито една миризма в живота, дори тази на боклука, не е толкова убийствена.

Слушах разговорите на съседите. Смятаха да разбият вратата й. Не исках да стана свидетел на това.

Боляринът и неговата любима, които стояха на дървената стълба, се прегърнаха. Къщата миришеше на смърт. Не смееха дори да дишат. Загледаха се в прекрасната сенчеста гора с преливащи нюанси на зеленото.

След като вратата бе разбита, трима мъже с маски, облечени в бяло, влязоха в апартамента. Сложиха на носилката трупа на вдовицата и го изнесоха. Дни наред бе отказвала да се храни, да пие вода, да взима лекарствата си… Явно Мадам Лелче не бе толкова издръжлива на жажда и глад, колкото хлебарките.

Веднага щом облечените в бяло мъже си тръгнаха, апартамент №10 беше напръскан още веднъж. Яйцата на буболечките и всичките сто осемдесет и една вещи бяха поразени от отровния спрей. За щастие боляринът и неговата любима останаха невредими. Спуснаха се по стълбата и бавно излязоха от лакираната изящна табла с рисунка от Вишняков.

На подноса остана само сенчестата гора с преливащи нюанси на зеленото. В нея не миришеше на смърт, нито на боклук, ухаеше на канела и крем.

Още с влизането вкъщи се метна на дивана и пое дълбоко въздух. Непрекъснато мислеше и говореше за самоубийството. А ето, че горката вдовица, на която може би през ум не й бе минало да се самоубие, го направи много по-бързо. Когато стана, написа на листчета деветте извода, до които стигна след трагичното събитие през този ден, и ги залепи на празните места по тавана. И понеже нямаше място за деветото листче, твърдо реши да не мисли повече случая, нито за самоубийство. Защото:

Както цивилизацията, така и самоубийството има своя изток и запад.

Хората с напредничав ум се концентрират върху смисъла на живота и очакват всеки ден да бъде по-добър от предишния и преценявайки прецизно самоубийството, търсят разумна причина да го отрекат. Независимо къде живеят, тези хора се самоубиват на Запад.

Повечето самоубийства на ранна, средна и късна възраст се извършват на тази географска ширина.

Близките, на тези, които се самоубиват на Запад, не намират покой, докато не разберат причината за самоубийството и внимателно обмислят връзката между причина и следствие.

Има и такива, които се самоубиват в последния момент, без да се замислят за смисъла на този акт. Независимо къде живеят, тези хора се самоубиват на Изток.

Възрастните и децата в повечето случаи се самоубиват на Изток.

Няма нищо по смущаващо от самоубийството на възрастните, които и без това са близко до смъртта, както и на децата, които са много далеч от нея.

За разлика от самоубийствата на Запад самоубийствата на Изток са нещо като наркотик.

Наркотикът не се нуждае от обяснение.

Най-напред започнах да обикалям около Двореца на бълхите. Правех кратки разходки, които не стигаха доникъде. После обиколките започнаха да се разширяват. След това тръгвах пеша, а понякога с кола, из по-далечните квартали на Истанбул, в които не бях ходил. Търсех надписи.

Когато Етел предложи да дойде с мен, не възразих. Докато си водех бележки за надписите, тя ги заснемаше с дигиталния си фотоапарат. Качвахме се на златистото чероки и обикаляхме по малките улички, из бедстващите квартали, край вертепите, луксозните къщи. Надписите бяха навсякъде: по площадите, дворовете, по стените на оградите, големите строежи, изоставените сгради, храмовете… Повечето бяха написани с боя, понякога с тебешир, молив и керемида. Подобно на боклука, надписите за отпадъците бяха на всяка крачка.

Където и да отидехме, веднага привличахме погледите. Децата хукваха подир нас. Жените с подозрение надзъртаха зад пердетата. Любопитни минувачи спираха и ни заливаха с море от въпроси. Когато се налагаше на всяка цена да дадем обяснение, казвахме, че работим по училищен проект, свързан с боклуците. Това им се виждаше абсурдно, но като чуеха за училище, кимаха с разбиране. Дори не забелязваха, че двамата с Етел съвсем не приличаме на ученици. За тях училището бе неприкосновено — там всяка безсмислица е позволена. Откриването на хората, които бяха сътворили надписите, никак не беше лесно. Повечето бяха анонимни. Веднъж обаче успях да науча кой е авторът на надписа върху фасадата на една разнебитена къща в Балат. На стената пишеше: „Не ме карайте да ругая този, който си хвърля боклука тук. Да си прибере мазилката.“