Елиф Шафак: Дворецът на бълхите

Доста голям беше броят на заплашителните надписи. „Който изхвърля боклука си тук, ще си намери белята“, бе най-често повтарящият се надпис между тях. От двете страни на старинната чешма до джамията Фатих Ючбаш имаше безброй такива надписи: „Не хвърляй тук боклук. Ще те сполети беда“. Надписите с проклятия, изписани с флумастер върху картон, най-често се срещаха на оживените улици в квартала: „Който хвърли боклук тук, да му умре детето!“ Редом с надписите, съдържащи заплахи и обиди, имаше и по-изискани: „Моля, не хвърляйте боклуци!“ или „Най-учтиво ви молим да не хвърляте тук боклук“. На входната врата на началното училище „Каптанпаша“ имаше две табели. Едната бе адресирана до учениците, а другата — до минувачите: „Моля, не хвърляйте боклуци в двора на училището.“ На дървените заграждения пред строежа в началото на улица „Асмалъмесджит“ бе написано нещо подобно: „Хвърлянето на боклук е забранено, please 51 51 От англ. — Моля. — Бел.пр. !“ А на улица Мейменет: „Молим този, който обича Аллах, да не хвърля тук боклук!“

Най-често срещаната дума в надписите беше „забранено“. На стената около Влашкия дворец с големи букви пишеше: „Хвърлянето на боклуци е забранено!“ А на страничната стена на ателието на известен шивач в Харбийе имаше изключително кратко послание: „Тук боклукът е забранен!“ Друга често използвана дума беше „строго“. За да се вижда от улицата, надписът на широката ограда на поликлиниката в оздравителния център на болницата към Института за социално осигуряване в Окмейдан бе изписан много четливо: „Хвърлянето на боклук е строго забранено!“ И малко по-напред: „Строго е забранено хвърлянето на боклук и баластра!“

Почти никога отдолу нямаше подпис или име на институция. Не че нямаше изключения. Когато някой искаше надписът да има повече тежест и въздействие, често включваше в него и кмета. На улица „Месневихане“ пишеше: „Моля да не хвърляте боклуци. При неспазване на молбата ще бъдете глобени. Кметът.“ Съветът също участваше в инициативата: „Който хвърля боклук, ще бъде глобен от съвета!“ Понякога жителите на квартала поемаха отговорност за надписа като например в Зейрек: „Аллах да накаже този, който хвърля боклука си и паркира колата си тук! Жителите на квартала.“ Идваше ред на надписите, свързани с религията и вярата. Около двореца, построен отново от принца на Молдова Димитри Кантемир (1688–1710), от който сега са останали само развалини, пишеше: „В името на Аллах не хвърляйте боклук тук“. Стената на Великата народна школа, както и дуварите на джамиите, бяха изписани с подобни надписи. „Вярващият не хвърля тук боклук“ — се четеше на разпечатка на улица „Думанлъ“ в Кятхане, а сто метра по-нататък: „Този, който хвърля боклук, да бъде наказан.“ На една от улиците, която излизаше на площада в Кадъкьой, имаше следният надпис: „Аллах ще изсипе бедствие над онзи, който хвърля боклук тук“. „Моля, не хвърляйте боклуци. Тук се молят“ — гласеше надписът във Фатих на оградата на една градина, облепена с афиши за кметските избори. Подобни надписи се срещаха и в района на старото гробище в същия квартал. На оградата от край до край бе изписано: „В името на Аллах не хвърляйте боклуци!“ А на една старинна чешма в Джихангир пред нас се появи познат надпис: „Тук има светец, не хвърляйте боклук!“

На една арка, на един уединен склон, където се събираха духове; на стар резервоар; на похабена богаташка къща; по пустите улици без изход; по площадите с пазари, където не можеше да се мине от мръсотия; по порутените къщи; по кипящите от живот блокове; по скучните учреждения; по болниците, от които на човек му ставаше лошо; по невзрачните училища; по фасадите на храмовете, които дори не бяха отбелязани на Божията карта; там, където новото и старото се сливаха в едно, навсякъде, където проникваше мириса на Истанбул, пред нас изникваха надписи.

Не след дълго на Етел и омръзна. Преди да се усетя, беше изчезнала — далече от боклука и от мен. В нейния храм на любовта, където всеки влюбен е един незавършен проект, аз също бях незавършен проект.

— Какво ще правиш с всички тези снимки? — попита нервно Синята Метреса, оглеждайки с неодобрение апартамента ми, който бе заприличал на склад. — За какво са ти?

— Събирам ги просто така, без определена цел.

— Но защо правиш това?

Всъщност нищо не правех. При последния анализ на моите дела, се оказа, че всички те се определят по-скоро от бездействие, отколкото от действие. Бездействието бе повече от действието. Не можех да не търся; когато търсех, намирах, каквото намерех, го събирах, а събраното трупах и сърце не ми даваше да го изхвърля.