Елиф Шафак: Дворецът на бълхите

— Разкарай вече от главата си тази история със светеца, всъщност не се знае каква е истината — казах, докато изсипвах от тигана най-сполучливия омлет, който съм правил. — Когато ти е говорила за някакъв светец, Мерйем най-вероятно е имала предвид надписа, който се появи на оградата. Този надпис обаче го написах аз.

Само ако можех да разбера какво мисли в този миг. Да можех да бъда сигурен, че постъпвам правилно, като й признавам тези неща.

— Виж, мъчно ми е за търговеца на зехтин. И не ми се сърди, че го наричам търговец на зехтин — добавих. Тя свъси вежди. Искаше да каже нещо, но се отказа. — Надявам се, разбираш, че дори под оградата да лежеше светец, чиито останки са станали на пепел, нищо нямаше да се промени. За-що-то, мъ-нич-ка мо-я, чо-ве-кът си о-ти-де не за-що-то ти ис-каш да се отър-веш от не-го, чо—ве-кът си оти-де от ин-фаркт — казах аз, като удължавах всяка сричка.

Започна се. Погледът й потъмня. За пореден път в живота си ставам свидетел на онзи идиотски момент, в който пораждам омраза у жена, чиито прекрасни очи обичам да гледам.

— Скъпа моя, ако мислиш да обвиняваш себе си и всеки път, като изпаднеш в депресия, да се кълцаш, аз не мога да те спра. Но ако все пак решиш да се откажеш от този навик, ще направя всичко възможно да ти помогна. И ако сега погледнеш на мен не като на враг, а като на приятел, можем да седнем и да поговорим за бъдещето. Защото оттук насетне животът ти няма да бъде както преди. Може обаче да бъде по-хубав.

— Защо ме излъга? — каза, прехвърляйки копнеещ за изкупление поглед през моста, който се опитвах да изградя.

— Ако имаш предвид историята със светеца, не мисля, че съм те излъгал. Единственото, което исках, е да отърва блока от тази ужасна миризма. Исках да притесня онези, които си хвърлят боклука тук, и толкова. Дори през ум не ми мина, че някой може да приеме това сериозно.

Лицето й помръкна. Отново потъна в своето бодливо мълчание. Атакувах за последен път, за да мога отново да я спечеля.

— И все пак, ако миризмата наистина идваше отвън, както си мислим, написаното от мен може би щеше да помогне. Но се оказва, че сме търсили не където трябва. Всъщност миризмата идва оттук, от блока.

Стана! Сега ме гледаше с по-малко омраза и по-голям интерес. Избутах пред нея чинията със закуска, до която въобще не се бе докоснала. Това, че взе вилицата, бе като хладен ветрец за изгарящата ми душа. Изведнъж усетих как радостта на вълни, на вълни започва да ме изпълва. Ще опита омлета, който направих. Отново ще се люби с мен.

— Ще ти разкрия шефа на сметището, дръж се да не паднеш! — казах аз. Радостта, която бликаше от гласа ми, за миг подразни слуха ми. Не обърнах внимание на това и продължих: — Съседката ни, вдовицата от апартамент №10.

— Мадам Лелче ли? — прошепна Синята Метреса. — Това е абсолютно невъзможно! Има някаква грешка. Тя не би направила нещо такова.

— Вярно е, миличка. Напълнила е до пръсване целия си дом с боклуци.

— Откъде знаеш? — каза, присвивайки шоколадовите си очи.

— Няма значение откъде знам, казвам ти истината. Бог знае дали тя не е причината за хлебарките и в твоя дом.

Преди не бях се замислял по този въпрос. Но изведнъж парченцата от пъзела се подредиха в съзнанието ми.

— Не ти вярвам. Вече не вярвам на нито едно от нещата, които ми казваш — заяви тя и остави вилицата.

— Така ли? — отвърнах, като не сметнах за нужно да скрия разочарованието си. — Ами, ако ти го докажа?

— Да направим голямо парти, сестро. Да поканим всички. Дори враговете си — извика Лорета, изплъзвайки се от ръцете на една старица, която плачеше от радост до вратата на клиниката. До нея бе младият й съпруг, когото вече си бе спомнила и който бе положил огромни усилия за нейното лечение. Преди да се качат в колата, която ги очакваше, двамата едновременно се обърнаха и махнаха на обляната в сълзи сестра и на преливащия от щастие персонал на клиниката.

За последен път прегледа нещата в смърдящата чанта с цвят на кехлибар и дръпна ципа. Загаси телевизора. Куклите, които извади, докато изпразваше чантата, сърдито я гледаха от ъгъла, където бяха захвърлени. Всъщност можеше да вземе някой куфар, но и тя не знаеше защо избра тази чанта. Отиваше си. Летаргията бе приключила.

Подобно на буболечките и хората имат екологичен потенциал — граници на търпение. Както и да живеят, в един момент реагират, за да ограничат негативното влияние на околната среда. Така механизмите в тялото работят по-малко или по-различно и благодарение на това метаболизмът им се нагажда според новите условия, на които ще бъдат изложени. В кръговрата на живота състоянието на летаргия може да се появи по всяко време и във всеки стадий, както и да се повтаря многократно. Някои видове буболечки оцеляват през зимния сезон във вид на яйца или ларви. И докато отмине студеното време, забавят или почти спират метаморфозата си. Само че фазата на застой трябва да приключи, преди да е станало много късно. Защото, ако неподходящите условия в околната среда продължат повече от допустимото, биха могли да доведат до необратими промени в метаболизма на буболечките.