Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

Синята Метреса сто пъти измина разстоянието между кухнята и хола и с нестихващо вълнение за последен път погледна масата. Всичко беше както трябва. Запали свещите във форма на водни лилии, които плуваха в купичките с вода. До сините чинии постави сини салфетки. Бяха се разбрали за седем часа вечерта. В седем без десет на врата се звънна.

— Добре дошъл — каза тя. Въпреки че бе обула високи обувки, все пак изпита желание да бъде още по-висока. — Винаги ли пристигаш по-рано?

— Направих всичко възможно да закъснея. Но се оказа, че от моя до твоя апартамент са три крачки и половина — отговорих усмихнато.

— Разбира се, защото имаш дълги крака. За мен разстоянието би било четири крачки — рече тя. Каза го, но още преди да довърши изречението, се изчерви все едно бе казала нещо неприлично.

Застанахме смутени на входната врата като двойките, които дълго се наблюдават отдалеч, но като видят, че желанията им ще се сбъднат по-лесно и бързо, отколкото са предполагали, забавят крачка. Макар че досега се бяхме виждали само пред вратите и пътьом се заговаряхме каквото ни дойде на ум, през цялото време бях наясно, че наистина ме харесва. Приличаше на човек, който не умее да пази тайна. И все пак не очаквах да стане толкова бързо. Така безпроблемно…

Обгърнах с длани лицето й и най-напред докоснах мъничкия й син пиърсинг. Тя се отдръпна назад и подхвана:

— Направих пиле по черкезки — след което продължихме не от целувката, а оттам, докъдето бяхме стигнали с разговора:

— Надявам се, че обичаш пиле.

Щом влязохме вътре, подминах масата и веднага я замъкнах в спалнята. Беше спокойна. Аз бях спокоен. Двойките, които още от началото приемат, че нямат общо бъдеще, са по-освободени в секса. Но когато късно през нощта седнахме на масата, ни завладя мисълта, че имаме общо минало. Сякаш дълго бяхме живели заедно и споделяхме общ дом… Май и на двамата тази мисъл тайно ни хареса. Защото един изоставен от жена си мъж и една нещастна метреса, която е с мъжа на друга, имат доста общи потребности. Трябва да са сигурни, че не те са се провалили в брака и че един ден биха могли да успеят с някого друг.

Стъпалата, които водеха до входната врата на училището, бяха седемнайсет. Качвайки се нагоре, Мохамед броеше на глас и когато стигна до шестнайсетото, се обърна и с едва доловима надежда погледна назад. Ала чудото, което очакваше, не се сбъдна. Майка му все още стоеше на същото място. С цялата си тежест се бе облегнала на свлечената врата на оградата на двора. Внушителният й корем стърчеше напред, а тя стоеше и гледаше след сина си с огромна обида и тревога, все едно че се сбогуваше от пристанището с любим човек, който всеки момент ще отплава с кораба. Когато видя, че Мохамед се обърна и я погледна, лицето й грейна в усмивка, която бе изпълнена със състрадание, нежност и гордост в съотношение три към едно. След това, като че ли изпълняваше някакво смешно гимнастическо упражнение, вдигна двете си ръце нагоре и започна енергично да ги размахва. Ако някой я погледнеше отстрани, щеше да помисли, че, застанала сред огромна тълпа, се опитва да привлече вниманието на сина си. Всъщност между майките на всички 848 ученици в началното училище, тя беше единствената, която в последните седмици на втория срок сутрин го водеше на училище и упорито чакаше да чуе звънеца. Когато разбра, че Мохамед е избягал от училище, тя прецени, че точно така трябва да постъпи. Щеше да разнася вестниците и хляба двайсет и пет минути по-късно. Не бе чула нито дума от обитателите в блока за това закъснение и нямаше да чуе. Мадам Лелче и без това ядеше като врабче и никога не си купуваше хляб. Колкото до Хигиен Тижен, тя пускаше кошницата си и взимаше от недокоснатия с ръка пакетиран хляб. Синята Метреса не ядеше хляб, за да не напълнее. Мъжът, който живееше сам в апартамент № 7, никога не бе очаквал в някакъв точен час да му носят хляб, защото не се знаеше кога ще се прибере или кога ще излезе. Сидар нямаше пари, а онези които бяха на фризьор, нямаше да обърнат внимание на този факт. Всичко на всичко оставаха два апартамента. И тя нямаше да рискува обучението на сина си заради тях.

При всяко махване на майка си, Мохамед се смаляваше, сякаш го биеха с чук по главата. Когато най-накрая се качи на седемнайсетото стъпало и влезе през черната врата на училището, се бе смалил колкото карфица. Чантата със закуската тежеше в ръката му, както и раницата, която бе на гърба му. Огледа се, потърси нещо, което може да срита, но не можа да намери. Когато звънецът за последен път отекна в коридора, той влезе в класната стая, сля се с трийсет и двамата ученици и седна на чина си.