Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

Мерйем беше от тези, които пътуваха с първия влак за деня. По тази причина вярата й бе много по-силна за разлика от останалите пътници. Беше безгранична и всеобхватна. Не беше ясно дали би сторила същото, ако не беше бременна, когато този надпис за светеца се появи на стената, и ако бременността й не бе я направила малко по-странна. Тази сутрин излезе рано с празен буркан в ръка и отиде в градината, за да вземе от „пръстта на безименния светец“. Не допускаше, че наистина тук е погребан светец, но нали и университетският преподавател бе казал, че в Истанбул под къщите, тротоарите, камъните е претъпкано с гробове и никога не се знае откъде какво може да се появи. Ако пък надписът не отговаряше на истината, щеше да си остане с буркана пръст и толкова. Ако обаче наистина имаше светец под коприненото дърво в градината на Двореца на бълхите, тя имаше само една молба към него — да даде на Мохамед поне мъничко смелост.

Когато чу звънеца, Сидар хукна да отвори вратата с надеждата, че Мохамед отново е донесъл нещо за ядене. Но в следващия момент пред него се оказа не малкият пратеник на Мадам Лелче, а онова смахнато момиче с рижата коса. Учуди се, защото или момичето се бе променило, откакто не се бяха виждали, или в спомените му изглеждаше по-различно. Обаче очите й пак бяха много красиви. Усмихна се и без да изчака да бъде поканена, нахълта вътре. С уморени крачки се насочи към канапето и преди да се изтегне, поиска нещо за пиене от стопанина на дома, който все още бе напълно смаян. Почесвайки се по главата, Сидар се запъти към кухнята. Отвори единственото пликче с кафе, което имаше в шкафа, затопли вода в единствената кана и я сипа в единствената чаша, която стоеше на рафта.

— Ти няма ли да пиеш? — попита момичето.

— После — отвърна Сидар и вдигна рамене. — Вкъщи има само една чаша.

Момичето извади от раничката си три вафли с лешници. Габа надигна влажния си нос и се размърда. Беше се свил в ъгъла и не се втурна веднага към тях.

— Как се казваше кучето?

— Габа — отговори Сидар, като се опитваше да си спомни дали минала седмица са говорили по този въпрос.

— Какво означава?

— Габа е абревиатурата на гама-аминобутирова киселина, която забавя нервните импулси. Свързано е с центровете на безпокойство в мозъка. Противогърчовите, успокоителните лекарства и, разбира се, алкохолът забавят Габа рецептора. Човек се чувства по-спокоен.

— Супер! Ти говориш немски като майчин език, нали? Колко години живя в чужбина? — попита момичето, докато се излягаше на канапето. Като видя тавана, смаяно премигна.

— Френски — поправи я Сидар грубо. Установи, че от онова, което си бяха говорили миналия път, нищо не бе останало в главата на момичето. Бе задавала въпроси просто така. И сега защо питаше същите неща? И на всичко отгоре съвсем ясно се виждаше, че умира за сън. При втория, не, при третия отговор очите й щяха да се затворят. За какъв дявол задаваше въпроси, като беше съвсем наясно, че отговорите ще бъдат непълни, и дори да научеше повече, отколкото предишния път, щеше да се добере само до откъслечни, мъгляви подробности и до неясните очертания на цялостния му живот. Да искаш да познаваш някого, е празна работа и излишно притеснение. Трябва да го слушаш и наблюдаваш, да го разнищиш и да го усещаш, да се ровиш и да го разчепкваш през дните, нощите, седмиците. Да можеш да махнеш черупката му и да гледаш кръвта, която бавно ще закапе или може би ще шурти под нея. И след като няма да издържиш на всички тези трудности, е по-добре, докато още си в началото, изобщо да не се захващаш.

Аз не съм заровено съкровище, което чака да излезе на бял свят. И без друго отговорът на всеки въпрос, който би могла да ми зададеш, в известен смисъл е скрит у теб. Не искам да се опитваш да ме откриеш, нито да си мислиш, че си ме открила. Не е необходимо да се познаваме, преди да сме успели да опознаем себе си поне колкото житно зърно. Информацията, която имаме за другите, прилича на храна, която вадим от боклука. След като не можем да я вкусим, няма как да усетим миризмата й.

Мислите му бяха прекъснати от похъркване. Момичето бе заспало с отворена уста. Сидар за последен път си дръпна от цигарата, която си бе свил на обяд, и се сгуши до гостенката. От известно време Габа стоеше нащрек в единия край на стаята и очакваше да види какво ще се случи. Когато разбра, че никой няма намерение да се занимава с него, загуби интерес към кафявата буболечка, която бе подала глава от една дупка в стената, и бавно излезе от укритието си. Разкъса опаковките и след секунда лешниковите вафли се озоваха в стомаха му. След това, облизвайки се блажено, се излегна на канапето до тях. Когато светлините от фаровете на колите отвън проникнаха през тясното прозорче и раздвижиха сенките по стената, тримата засънуваха различни сънища.