Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

ПОД ТАЗИ ОГРАДА ИМА ГРОБ НА СВЕТЕЦ.

НЕ ХВЪРЛЯЙТЕ БОКЛУЦИ!

— Как е, харесва ли ти? — попитах шофьора.

— Добре, хубаво е, ама малко си се олял, братле — отговори с изражение, от което не можеше да се разбере дали се шегува, или говори сериозно. — А и цветът не ми допадна.

Етел се присви, все едно всеки момент щеше да повърне, и отново избухна в смях. Цялата се затресе, заподскача и се смя със сълзи на очи. Вдигна толкова много шум, че в няколко апартамента от блока светнаха лампите. Шофьорът застана от едната й страна, аз от другата и с тикане и бутане успяхме да я качим в таксито. Смехът й постепенно се поуспокои и докато пътувахме, се чуваше само хълцане. От доста време не бях я виждал толкова разконцентрирана. Стигнахме до дома й, но на мен никак не ми се искаше да остана с нея. Сложих я да си легне. И без друго в момента, в който помириса възглавницата, се отнесе. Таксито ме чакаше долу. На връщане седнах отпред. Погледнах сметката — яко бе набъбнала. Откакто се разведох, половината ми заплата отиваше за наема, а останалата половина за пиянските ни трапези. Предложих цигара на шофьора, той прие. Подаде ми огън да запаля първо моята цигара, след това запали своята. След като пияната жена слезе от колата, се възцари атмосфера на дружеско мълчание, което отекваше в тишината.

— Извинявай, надухме ти главата — казах аз.

— Нищо братле, да можеше все така да ми надуват главата.

На кръговото, докато чакаше на червено, внезапно в мен се загнезди някакво притеснение. Една полицейска кола мина покрай нас с висока скорост. Погледа ми се закова някъде пред нас, в боклукчийския камион. Двама високи работници от чистотата стояха един до друг, подпрени на задната част на камиона. После минаха под една улична лампа, която освети бледите им лица. Сякаш не си говореха, просто се усмихваха, или поне на мен ми се стори така. Наоколо нямаше други превозни средства. Когато светна зелено, разбрах, че няма да се преборя с притеснението си. Казах на шофьора да кара в обратната посока. След десет минути бяхме пред дома на Айшин. Помолих го да спре. Не слязох. Пердетата бяха дръпнати, лампите загасени. Шофьорът кьосе търпеливо изчака, без да обели дума, докато аз наблюдавах доскорошния си дом.

На връщане включи радиото. Всички песни, които пускаха, ми харесаха. И най-сетне, когато в цената се прикачи още една нула, пристигнахме в Двореца на бълхите. Подадохме глави — той от левия, аз от десния прозорец на колата, и кой знае защо още веднъж изпитахме желание да погледнем надписа на стената на светлината на фаровете.

— Братле, виж сега, ти хубаво си написал този надпис, ами ако някой вземе, че повярва? — попита шофьорът, докато връщаше рестото.

— Че кой ще повярва! — разсмях се аз. — Ами още по-добре. Колко ми се иска хората да повярват и да не си изхвърлят боклука тук.

— Добре, така е — докато говореше, правеше някакви странни движения с пръсти върху устните си сякаш подръпваше невидимите си мустаци. — Нашият народ е доста странен. Особено жените са много особени, братле. Нали виждаш, ето. Искам да кажа, че… Ами ако се окаже, че някой наистина повярва?

Вярата, подобно на разписанието за влака, е преди всичко въпрос на време. Огромният кръгъл часовник на гарата в цвят слонова кост бие в специални моменти от живота на хората. В същите часове потеглят и влаковете. Преди обяд има само един влак, на него се качват онези, които приемат вярата още като деца. Следобед има друг влак. Той поема и откарва неспокойните пътници в младежка възраст. После чак до вечерта няма друг влак. Само когато човек за първи път в живота си установи, че има неща, за които дълбоко съжалява, и разбира, че не е възможно да компенсира извършените грехове; когато най-устойчивите гнезда се разпадат и се появяват първите сериозни здравословни проблеми, влакът потегля за трети път. Защо ли неговите пътниците винаги се качват в последната минута и са толкова разтревожени? И най-накрая, към полунощ, за онези, които са претърпели тежки операции или пък са стигнали до прага на смъртта, има още два влака. Това са най-препълнените влакове. Не спират на нито една гара и отиват право към Всевишния. За разлика от вечерните пътници, за да не изпуснат влака, нощните пътници за всеки случай си взимат запазени места. И щом настъпи полунощ, кръгът се затваря, малката и голямата стрелка застават една върху друга в изходна позиция и от онази навалица и блъсканица на гарата тук-там остават само един-двама невярващи.