Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

— Всъщност най-добре е час по-скоро да си признаем, че не можем да управляваме съдбата си. Може да ми бъде потърсена отговорност за делата ми, но не и за причините, поради които съм вършила едно или друго — каза Едже, като ме погледна право в очите и разкърши рамене. — Още с раждането си идвам на този свят като дъщеря не на онзи, а на този мъж. Не мога да избера нито баща си, нито народа си, нито религията си, нито езика си… Ако ме бяха попитали какво мисля по въпроса, аз бих предпочела да бъда родена в друга среда. Ако бяха ми отговорили, не, няма как, бих предпочела да не съм се раждала. Колко е просто всъщност. Например, ако ти се беше родила на друго място, нямаше да бъдеш забрадена, а щеше да носиш кръстче на врата — добави и се обърна назад. Не стана обаче ясно коя от трите забрадени студентки, седнали една до друга, имаше предвид.

— Аз пък вярвам в съдбата — отвърна Седа, която седеше в средата.

— Не е точно така — отряза я Едже. — Ти вярваш в едно по-възвишено правосъдие. Казваш си: „Ще направя сега така, но след това за всяко нещо ще ми потърсят сметка“. Или: „Лошите ще бъдат наказани в ада, а добрите ще отидат в рая“ и подобни неща. В съзнанието ти има мисъл за справедливост, налага се да има, иначе вярата ти ще се разклати. Фортуна е точно в обратното положение. Тя няма нищо общо с отвъдния свят, а е прекалено земна.

— Не мога да разбера защо сте се захванали с тази Фортуна! — сопна се Джем, който така бе приближил стола си към стената, сякаш всеки миг щеше да излезе през прозореца. — Проблемът не е във Фортуна, а в разликата между окръжността и чертата. Ако си представиш, че животът ти е линия, би могъл да предположиш, че ще победиш миналото и ще стигнеш до бъдещето. Но ако разбираш живота като окръжност, не може да става дума за напредък. Въпросът е в това дали приемаш повторенията, или не? Човек като Макиавели не може да приеме повторенията. Какво означава да си търпелив към тях? Това означава, че отново ще изживееш живота, който изживяваш в този момент. Че утре няма да бъде по-различно от днес. И стигаме до въпроса, който Ницше е задал за Русо. Ако в най-самотните часове на самотния ти живот от ада слезе демон, седне срещу теб и ти каже: „Не се страхувай, приятелю, гарантирам ти, няма такова нещо като смърт. Има само повторения. Ще изживееш отново всичко, което си преживял до днес. После отново и отново. И това ще продължи по същия начин във вечността“, какво ще почувстваш тогава? Колко от нас биха могли да изживеят отново и отново този живот? Онези, които успеят да изтърпят капризите на Фортуна, със сигурност няма да полудеят. Толкова е просто. За да издържи живота, човек като Макиавели трябва да среже окръжността и да я превърне в черта. След това би могла да се роди мисълта за напредък И за индивидуализъм.

Погледнах часовника си. Оставаха пет минути до края на втория час.

— Впечатлен съм, че успяхте да се отклоните от темата — казах за и замълчах, докато вадех кутията с цигари. — За другата седмица ще довършите всичко, което трябваше да прочетете, и ще обсъждаме конкретен въпрос. Никой няма да говори празни приказки, просто така, по принцип.

Третият час премина без коментари. Докато всички си водеха записки, Джем неспокойно гледаше през прозореца. Едже изяде пред очите ми половин пакет бадеми с шоколад. Едно парченце шоколад като закачлива бенка се залепи в ъгъла на устните й.

— Мамо, защо да идваме с теб? — попита момиченцето.

— Че какво лошо има? Не искате ли да видите къде работи майка ни? — каза снахата, като се опитваше да върви в крак с тях. Всъщност нямаше представа как ще обуздае дребосъците, така че през целия ден кротко да седят в едно гише, в което се продават билети за кино; притесняваше се, че шефът й ще се ядоса. Но след като рано сутринта се скара със свекър си заради това, което научи предишния ден, бе толкова нервна, че не бе в състояние да мисли трезво. Когато приближиха ъгъла на улица „Журнал“ погледна назад. Седемгодишният й син беше на около два метра след тях, идваше. Въпреки че непрекъснато бе атакуван от студените погледи на минувачите, изглеждаше безкрайно доволен, че след две години излиза от Двореца на бълхите. Тъгата, която я обземаше, като го гледаше, потисна обърканите й мисли. Съзнаваше, че през целия си живот бе отделяла най-малко време за болното си момче, и все пак от трите си деца бе най-привързана към него. Децата, които са болни по рождение, за разлика от братята и сестрите си, както и от връстниците си, принадлежат само на майките си и това никога не се променя.