Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

Муса съвсем не бе свикнал да става рано. Когато влезе в магазина и видя, че няма какво да прави там, реши лично да разнесе хляба на живеещите в блока. Пристъпи към стъклената вратичка на шкафа за хляб и внезапно спря. От мястото, на което стоеше, се виждаше оградата на Двореца на бълхите. Показа на луничавия помощник това, което видя. Двамата застанаха един до друг и прочетоха надписа.

— Само да не го види Мерйем — каза Муса и тихичко се засмя.

— Че защо? — попита помощникът, като метна нагоре един фъстък, но не улучи устата си.

— Просто защото ще реши, че е истина!

Изпразни пликовете, които беше донесла, отвори двукрилата врата и излезе на балкона. По стрехите на отсрещните блокове бяха накацали десетки чайки, които гледаха в една посока някак оклюмали, сякаш притиснати от тежестта на своето съзерцание. Вперила поглед в тях, отнесено погали медальоните на колието си. Никога не ги сваляше. На по-дългия висеше катинар, а на по-късия — аскетичният лик на Свети Серафим.

Истанбул приличаше на жена в последните месеци на бременността си, която трудно износваше плода. На всяка крачка от внушителния й корем се чуваше плисък на прииждаща и отдръпваща се вода. Ядеше непрекъснато, но знаеше, че само част от храната е за нея, а останалата е за малчуганите, които ден след ден растяха в утробата й. Стига да можеше, щеше час по-скоро да се отърве от това тежко бреме. Но не можеше. Години, столетия наред все наедряваше. Доставяха й храна с кораби, лодки, коли и тирове. И тя ядеше. Ядеше и пиеше до пръсване. И ако не изкарваше навън част от това, което влизаше в ненаситното й тяло, отдавна щеше да експлодира и заедно със себе си щеше да унищожи и съществата в утробата си. За да оцелее, изкарваше газове с неприятна миризма, телесни течности, екскременти и слюнки. Изхвърляше нечистотиите и гнойта от раните в сметищата. Дължеше своята жизненост на боклука, който се трупаше на купчини и дори когато го заравяха и отнасяха надалеч или го изгаряха, той изникваше от пепелта, разпиляваше се и никога не намаляваше.

В крайна сметка животът не свършва до сметището, а само променя начина и смисъла на съществуването. Боклуците, които извираха зад невидимата стена на града, се сортираха, изгаряха, пресоваха, заравяха, но не изчезваха напълно. Подобно на беглец се промъкваха обратно в града — през почвата, във водата и понякога във въздуха, с помощта на боклукчиите, топлите югозападни ветрове или чайките…

Изглежда, чайките споделяха мнението на възрастната жена. Понеже открай време живееха в Истанбул, вместо да се хранят с месо свикнаха да ядат боклук и бяха станали неделима част от този безкраен чревоугоден цикъл, който непрекъснато произвеждаше отпадъци от живота и живот от отпадъците.

Всяка вечер и всяка сутрин Мадам Лелче седеше на балкона, който гледаше към неугледните сгради, струпани като кутийки по хълма отсреща. Тя потъваше в мълчание и като чайките слушаше бученето на града, което се сливаше със свистенето на вятъра. Ако в този последен етап от живота й имаше възможност да се роди отново, където пожелаеше и като друг вид същество, без съмнение щеше да избере отново да се роди в Истанбул и да бъде чайка.

Събудих се по обяд. Грабнах папката със записките си и книгите на Киркегор 37 37 Датски философ и теолог от XIX в., често посочван като първия философ екзистенциалист. — Бел.пр. , които Едже няколко пъти ми поиска вместо да си ги купи, и хукнах. Когото излизах, съседката от апартамент №8 тъкмо се прибираше. Всеки път, като я срещнех, все беше някак притеснена. Нещо бе правила на косата си. Предпочитах предишния й вид, но и така изглеждаше доста добре. Кимна с глава и без да продума, отклони поглед. Но преди това ме погледна, хванах я. Не беше толкова плашлива, колкото изглеждаше. Нито пък толкова апатична. Когато стигнах до партера, видях, че вратата на апартамент №4 е отворена. Онази неприятна жена беше застанала на прага и караше Мерйем да й купи някои неща. Щом ме видя, на лицето й се появи дежурна усмивка и попита:

— Чухте ли новината? Оказва се, че в градината ни има светец, а ние да не знаем.

Съвсем бях забравил.

— Не съм изненадан — отвърнах аз, без да променя изражението на лицето си. — Много добре знаем, че из Истанбул са пръснати безчет гробове от византийско и османско време — добавих аз, поглеждайки часовника си. — Можем ли да твърдим, че те са в границите на досега съществуващите гробища. Разбира се, че не! Вероятно има още хиляди неоткрити гробове. И какво по естествено от това да са на хора, които народът смята за светци.