Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

Тъкмо като влизах, някой се канеше да излезе навън.

Последният човек, който предполагах, че мога да срещна в този безумно ранен час, бе възрастната жена от апартамент №10. Тя също се притесни от неочакваната среща. Докато се опитвах да загърна горната част на плика, който носех, се втренчих в това, което носеше тя. Държеше четири големи чанти, които изглеждаха празни. Бяха леки като пера и тя самата бе лека като перо… Задържах вратата. Възнагради с изискано „Благодаря!“ вялата ми усмивка и енергично продължи напред.

Щом се прибрах, излязох на балкона. Имах намерение да стоя там и да наблюдавам през целия ден какво въздействие ще окаже надписът върху хората. Но сънят, който бях прекъснал, отново ме плени.

Хигиен Тижен провери кухнята, хола и задната стая, след което загаси лампите и си легна изтощена. На зазоряване, още преди да се бе развиделило, тя се обърна и с любопитство се втренчи в тялото до себе си все едно го виждаше за първи път. Погледна отново, но това, което видя, не беше тяло, а десетки малки парченца. Нейната пристрастеност към чистотата, която от доста време се беше превърнала мания, бе поразила зрението й като коварна болест. Очите й вече бяха като машини — преценяваха всяко нещо, което виждаха, разделяха предметите на парчета, парчетата — на детайли, а детайлите — на частици. Като погледнеше килима в хола, виждаше само цветовете и мръсотията между тях. Откакто хукна подир паразитите, дето не се виждаха с просто око, зрението й страшно се изостри и долавяше всички подробности, но загуби способността да възприема нещата като едно цяло. Затова, когато се обърна и погледна тялото, което спеше до нея, не видя съпруга си, а засъхналата около устата му слюнка, гурелите по очите му, остатъците от храна между зъбите, пожълтелите от цигарите пръсти и пърхота в немитата му от дни коса. Понеже не искаше да гледа повече, обърна глава, но се оказа късно. Беше започнала да се отвращава.

Отвращението е чувство, което не всички живи същества изпитват. По принцип то е характерно за хората, а не за животните. Жените се отвращават повече от мъжете, но някои жени не са толкова гнусливи като други. Когато Хигиен Тижен се отвращаваше, устните й увисваха надолу, краката й изтръпваха, усещаше лек сърбеж по кожата и започваше като бясна да чеше цялото си тяло. Отново се случи същото. Свита на кълбо, с едната ръка се опитваше да се завие, а с другата се чешеше, докато в един момент отвращението прободе пръстите на краката й и на вълни постепенно обзе цялото й тяло.

Безброй пъти се бе отвращавала по най-различни поводи. Ала този път усети изтръпване не само в пръстите на краката, но и в слепоочието. Постепенно усещането се усили. Сякаш мравки плъзнаха по главата й и притискайки се тук-там, като че минаваха през мост, се спуснаха по врата й. После се подредиха в пътечки и поеха надолу. Главнокомандващият тази неочаквана армия не бе някой друг, а мозъкът на Хигиен Тижен. Тъй като бе наясно с това, което можеше да се случи, и усещаше приближаващата опасност, тя просто остана будна.

Защото от време навреме разсъдъкът ни успява преди нас да осъзнае последиците от извършените действия и без да ни пита, взима предпазни мерки, които смята за правилни. Така че мозъкът на Хигиен Тижен бе решил да вземе положението в свои ръце, давайки си сметка, че отвращението към мъжа й, заради когото навремето тя се бе противопоставила на майка си и баща си, може да се превърне в проблем на целия й живот. В следващите няколко минути Хигиен Тижен получи ужасяващи спазми в стомаха си. Защото едновременно с плъзващата от пръстите на краката погнуса и безразличие към мъжа й, от главата надолу напредваха силите на привързаност и вярност към него. Срещнаха се именно в тази област. В крайна сметка победи благородството. Мозъкът успешно бе успял да потисне настъпващия от пръстите на краката бунт. Когато внезапните болки в стомаха на Хигиен Тижен изчезнаха, тя се успокои, тежко въздъхна и се затътри към банята. Светна лампата. Наоколо всичко бе бяло. Капна на една кърпа за еднократна употреба четири-пет капки белина и старателно избърса дъската на тоалетната чиния. Докато уринираше, продължи да оглежда наоколо. Нямаше нищо, което би могло да отнеме господството на бялото.

„Около всеки човек има аура в различен цвят — пишеше в брошурата на едно сдружение, създадено в Калифорния. Неговите членове се обръщат помежду си не по имена, а по цветове. Хващат се за ръце и образуват цветна скала, но в края на краищата тя се разпада, тъй като хората започват да се обединяват в групи по тонове и нюанси.“ Може би обратното също е вярно — „Около всеки цвят има човешка аура“. И ако наистина е така, то несъмнено ореолът около белия цвят ще бъде наситен изцяло с домакини. Бялото създава у домакините усещане за гордост и привилегированост.