Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

Въпреки страховете му първият час без мина безпрепятствено. Съученикът му, който още като тръгна училище му плясваше най-малко по два шамара на ден, бе насочил цялото си внимание към написаното на дъската. Мохамед погледна с благоговение гърба му, който бе два пъти по-голям от неговия. Нищо, че не беше висок, щеше му се обаче поне да има такъв гръб. Отпусна рамене и се огледа. За да не могат учениците да зяпат през прозорците, когато са в час, долната част на стъклата бяха боядисани в сиво и през пролуките в боята се виждаше ведрото небе. Мохамед се втренчи в огромната панделка на момичето, което бе излязло на дъската. Огледа и лакираните остри нокти на учителката, чиито вени на врата се издуваха, когато викаше. Помисли, че момичето и учителката си подхождат. Ако момичето не знаеше правилния отговор и учителката издърпаше ухото й, забивайки в него острите си нокти, нямаше да има кой знае какво значение. И без друго ушите на момичетата бяха продупчени. Всъщност най-често дърпаха ушите на момчетата. На Мохамед често му се случваше, но той не обръщаше внимание. Само че умираше от страх да не му пробият ухото. Докато навърши шест години, винаги беше с дълга коса и никак не му се искаше да бъде с продупчено ухо, та поне оттук нататък да не прилича на момиче. Потънал в страховете си, неволно се отдръпна и стана каквото стана… Гърбът внезапно се обърна — беше се превърнал в огромен бузест, червен домат. Момчето ръгна с лакът Мохамед и нагло се разхили.

Всеки ден, откакто започна училище, Мохамед мислеше как да избяга от часовете. Ала днес, стискайки зъби от болка, искаше направо да се изпари. Искаше да се случи нещастие, да стане земетресение, земята да се отвори, камък върху камък да не остане, жив човек да няма. Оценките в учителския бележник, шестицата на момичето, лакътят на съученика, с когото седеше — всичко да се разпилее на прах и пепел и завинаги да изчезне. Мохамед бе затворил очи и докато мечтаеше за най-зловещите неща на света, всички внезапно подскочиха. Чу се вой на сирени. Някой тичаше по коридора, тряскаха се врати. Учителката гледаше учениците, учениците — учителката и така в продължение на секунди се опитваха да осъзнаят какво става. В това време някой блъсна вратата и в стаята влезе дребна и симпатична жена, която гледаше изпитателно през красивите си очила с форма на пеперуда. Първо се усмихна на учителката, след това на всички ученици и с много добре премерена деликатност съобщи новината.

— Уважаема госпожо, скъпи ученици, това е учебна тревога за правилно поведение по време на земетресение — каза, като се усмихваше мило.

Преди да довърши думите си, в класната стая нахлуха трима мъже, които досущ си приличаха. Бяха яки, с големи мустаци. Надписите на тениските им гласяха: „Нехайството убива, земетресението не“, а на главите си носеха ярко жълти каски. С обиграни движения извадиха от чантите си необходимите материали и закачиха на дъската плакати с различни размери. Дръпнаха пердетата и започнаха да прожектират диапозитиви. Затаил дъх, Мохамед наблюдаваше пресичащите тъмнината снопове светлина, от които картините оживяваха.

Когато показаха и последния диапозитив и дръпнаха пердетата, дребничката симпатична жена плесна три пъти с ръце и започна да обяснява как ще се осъществи обучението. Състоеше се от два етапа. По време на първия етап, когато учениците усетят, че всичко се люлее, трябваше да влязат под чиновете, да пъхнат глава между ръцете си и спокойно да изчакат. При втория етап се налагаше да намерят най-краткия път до изхода и да напуснат сградата. Сирените нададоха вой и трийсет и двамата ученици с кикот се мушнаха под чинове. Тъй като съученикът му бе доста едър, Мохамед се бе свил като кутре в малкото пространство, което бе останало за него. След пет минути всички се измъкнаха изпод чиновете и двама по двама се затичаха към коридора. Съученикът на Мохамед, с когото седяха на един чин, не изяви желание да го хване за ръка и веригата от деца бе прекъсната. Съвсем скоро дребничката жена забеляза двете момчета, които стояха настрани, и с преливащ от обич глас каза:

— Хайде, елате тук! Тъкмо търсехме две смели деца!

Докато другите ученици се изнизваха под строй по коридора, Мохамед ги гледаше с тревога в очите. И когато класната стая остана съвсем празна, забеляза, че учителката и дребничката женя също са изчезнали. Обзе го ярост, защото бе останал извън играта и защото бе сам с омразното момче. Идеше му да срита нещо, НО преди да намери подходящ обект, тримата мъже с мустаци преминаха в действие. Единият взе носилка, другият извади дълго и дебело въже, третият разгърна едно одеяло. Сложиха двете деца на носилката, увиха ги с одеялото, след което здраво ги завързаха с въжетата. Взеха още четири въжета, закачиха две от тях на метални прътове с куки и ги провесиха през прозореца, а другите завързаха за вратата на класната стая.