Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

— Не се бойте! — каза единият от мустакатите. След това снижи глас и сякаш споделяше с тях някаква тайна каза: — Сега ще ви спуснем надолу.

Когато пет минути по-късно събра смелост и отвори очи, Мохамед разбра, че се е озовал на шестнайсет метра над земята върху носилка, увит с одеяло с лоша миризма, здраво завързан през ръцете И краката, рамо до рамо с момчето, което най-много мразеше на този свят. Децата бяха изведени на двора, коментираха, вдигаха врява И наблюдаваха отдолу. Небето беше ясно и светлосиньо. Само едни кълбест облак лениво се поклащаше. Отгоре отпускаха въжетата, носилката се олюляваше и бавно слизаше надолу, но все не стигаше до земята.

— Сърцето ти вече се е пръснало от страх — каза проклетникът с лице като домат и се озъби. Беше толкова близо, че Мохамед усещаше дъха му. Понечи да каже, че не се страхува, ала преди да се усети, онзи се изплю в устата му и прихна да се смее. С ужасна погнуса Мохамед направи опит да мръдне главата си, за да се отърве от плюнката. Но обърка посоката и по грешка вместо в празното пространство, се изплю върху врага си.

Онзи с доматеното лице съвсем не очакваше това. В момента, в който преодоля първоначалното си стъписване, мигом подготви оръдие за плюнки и преминавайки в атака, изпрати насреща още една. Въпреки че почти бяха стигнали до земята, никой долу нямаше представа за това, което се случваше на носилката. Когато остана около три метра, онзи с лице като домат тихо изсъска:

— Гледай какво се задава. Като слезеш долу пред всички, лицето ще бъде омазано със зелени храчки!

Мохамед тревожно обърна глава, но беше закъснял. Усети как храчката се залепи на челото му и след като остана така една-две минути, започна бавно да се стича към носа му. Още малко и щеше да повърне. Носилката се спусна още половин метър надолу. Вече лицата на децата долу се виждаха съвсем ясно. Учениците посрещаха с радостни възгласи героите, които слизаха от небето. Мохамед напразно се опитваше да измъкне ръцете си от въжетата и всеки момент щеше да се разплаче. Искаше да си мисли, че онова на челото му не е храчка, че онзи с лице като домат блъфира, но не успя да се убеди. Носилката се спусна още половин метър надолу и кълбестият облак се разлюля. Мохамед си представи как земята е подпряна на огромен стълб, как той се сгромолясва и идва краят на света. Ала преди да настъпи въображаемата катастрофа, носилката се заклатушка насам-натам и момчетата едва не излетяха от нея. Писъците долу се усилиха. Мохамед затвори очи, едното въже се скъса и носилката, в която висяха с главата надолу, се заби в земята от два метра височина. Онзи с лице като домат изпищя.

— Живи ли са? Живи ли са? — развика се учителката с острите нокти и вените й се издуха.

Служителите, които обучаваха децата, се разтичаха като пилци пред просо. Докато се опитваха да укротят питомците си, които се бяха струпали над пострадалите, единият от мъжете с големи мустаци внимателно обърна носилката и срещна два чифта очи — едните присвити от болка, другите ококорени от страх.

— Чичо, има ли храчка на лицето ми? — попита Мохамед, когато най-накрая от устата му, която непрекъснато се отваряше и затваряше, излезе някакъв звук.

Човекът бе изплашен до смърт, погледна лицето на детето с празен поглед и поклати глава. Ето, че беше номер! Отвързаха въжетата и когато махнаха одеялата, Мохамед гордо слезе от носилката. Кракът на онзи с лице като домат бе счупен и докато със същата носилка го откарваха в болницата, за първи път в живота си Мохамед успя да вкуси сладостта на усещането за смелост.

— Умирам да разбера кой е изтипосал този надпис на стената? Не ми е ясно подиграва ли ни се, или самият той се е побъркал? Честна дума, нямам търпение да видя какво ще се случи. Снощи моята булгурка не се появи. Очите ми изтекоха в очакване. Толкова съм свикнал всяка вечер да идва и да си хвърля тук боклука, че ако още един ден не дойде, ще ми домъчнее за нея. Мисля си дали пък не е приела този надпис за истина. Може, може, не е невъзможно. Това тук е Турция. Западняците си свършиха работата на Луната и в момента парцелират Марс, скоро ще започнат да клонират хора. Добре, а ние какво да правим през това време? Намираме в градината си светец. Дали пък не е някакво чудотворно цвете? Защо не ни приемат в Европейския съюз? Защо? Когато на Европа й потрябват светци, тогава ще ни приемат.

Чуха се хихикания, ала Джемал не се обиди от нелепата намеса в монолога му.