Саймън Грийн - Шадоус Фол

Освен тях двамата и свещеника единствените други наблюдатели бяха двама гробокопачи, застанали на почтително разстояние, подаваха си един на друг обща цигара. Говореха си тихичко, думите им се губеха в силното пеене на свещеника. Двамата бяха високи и мускулести, добре облечени, но неофициални, и според Ериксон изобщо не приличаха на гробари. Не че имаше представа как трябва да изглеждат, само смътно се досещаше, че би следвало да са облегнати на лопати. Но от такива нямаше и следа наоколо. Вероятно тези неща се държат грижливо далеч от погледа, докато си тръгнат опечалените, за да не ги разстроят. Ериксон се усмихна ехидно. Не би му попречило, ако бяха дошли и с механична копачка. Улови свещеника да го гледа изпитателно, сякаш подозираше, че шерифът не отдава подобаващо внимание. Ериксон се поизпъна, придоби официално изражение и се запита тъжно колко време оставаше до обяд.

Дерек и Клайв Мандервил, гробокопачи и общи работници в гробището Ол Соулс, и около шестима други чакаха търпеливо да свърши службата, за да се залавят с работата си. Беше студен ден, сивото мрачно небе обещаваше дъжд и суграшица по-късно през деня, но двамата знаеха, че ще се поизпотят здравата, щом веднъж започнат. Беше еднакво трудно да запълниш гроб, както и да го изкопаеш, макар че малцина оценяваха това. Доста неща в работата на гробаря бяха подценявани, както Дерек често изтъкваше пред по-малкия си брат Клайв. Този факт бе особено валиден за градове като Шадоус Фол (макар на практика да нямаше други такива), където не може да си сигурен, че човекът ще си остане където си го заровил. Правиш си труда да изкопаеш прилична дупка, полагаш ги внимателно да си почиват в мир, покриваш ги почтително и после научаваш, че са се разровили и са се измъкнали навън, а навсякъде има кал и мръсотия. Дерек смяташе, че трябва да има закон за това, на което Клайв вечно отвръщаше, че вероятно има, но не би могло да се очаква на върналите се мъртви да им пука за незначителни неудобства от рода на някакъв си закон. „Точно така“, отвръщаше Дерек, кимаше решително, сякаш току-що бе направил особено убедително изказване. Докато подаваше единствената цигара Клайв си помисли, че има моменти, в които брат му го дразни много.

— Май трябваше да изкопаем тази по-дълбока — каза Дерек, като взе цигарата, защото бе негов ред. — Може би ако сложим още половин тон пръст отгоре му, ще успеем да го задържим там долу този път.

— Няма да му навреди — отвърна Клайв.

— Нямам нищо против, но не е първият, който ми създава проблеми — каза Дерек огорчено. — Онзи Ленард Аш, и той беше от нашите. Спомняш ли си го, само преди три години беше. Много хубав махагонов ковчег със златна резба. Прекрасна изработка. Преди три години го спуснахме и заровихме и още на следващия ден го видях да се разхожда нагло из града. Някои хора просто не оценяват какво правиш за тях.

— Прав си — подкрепи го Клайв като оглеждаше Рия Фрейзиър и се питаше дали тя оценява нещата. Видът й подсказваше, че може и да е така.

Дерек изръмжа тихо и поклати печално глава.

— Така, както се връщат напоследък, не знам защо си правят труда да им заковават ковчезите. Трябва просто да слагат една въртяща се врата и да приключат.

— Цял ден ли ще стискаш тази цигара?

— Ако не беше забравил, че е твой ред да донесеш един пакет, нямаше да сме на тоя хал. Изчакай си реда. Поне този се е озовал пак тук. Как му беше името?

— Дьо Френц. Смятал, че е ангел.

Дерек изсумтя презрително.

— Мания за величие. Е, виж какво ще ти кажа, Клайв, и то безплатно. Ако отново се изправи в тъпия си ковчег, ще го ударя с лопатата. Няма да копая повече дупки за него.

Клайв кимна решително, а Дерек накрая му подаде остатъка от цигарата. Те постояха известно време мълчаливо и слушаха как отец Калахан завършва службата. Прекрасно говори отчето. Такива вдъхновени слова. Е, Клайв предполагаше, че са. Половината бяха на латински. Звучаха възвишено и това беше от значение.

— Разбира се — каза Дерек, — ако сме честни, невинаги мъртвите объркват работата. Спомняш ли си онзи път като заровихме празен ковчег?

Клайв трепна.

— Откриха ли изобщо какво се е случило с тялото?

— Не, не можаха. Те са си виновни, че го ексхумираха. Ако го бяха оставили на мира, щеше да е най-мъдрата им постъпка някога, а ние всички щяхме да сме къде-къде по-щастливи. После пък случаят, когато погребахме онзи, дето се оказа, че не е сто процента умрял?

— Умря, докато успеем да го разровим.