Саймън Грийн - Шадоус Фол

Аш пристъпи напред и застана между двамата, светлите му тревожни очи бяха вперени в празния поглед на плашилото. В този миг прие истинския си облик и стана страховит. Мад почувства силата му и неволно отстъпи. Дори и Харт я усети, макар че не бе насочена срещу него и кръвта му замръзна във вените. Джак Феч се вторачи в мъртвия, после посегна с ръкавиците си, улови го за ръцете и го отмести внимателно, но твърдо настрана. Аш залитна и едва не падна, сякаш само докосването бе изцедило напълно силата му. Джак Феч погледна отново към Харт и пристъпи решително напред, така че се озова точно пред него. Когато усети дъха му по лицето си, Джеймс долови миризма на дървени стърготини, спарени и сякаш дращещи дъха му.

„Дошъл е за мен — бе единственото, което успя да си помисли. — Идвал е за родителите ми, но те вече са били заминали. И сега накрая е дошъл за мен.“

В стаята бе притихнало, Времето, Мад и Аш наблюдаваха безпомощно какво ще направи плашилото. От тримата единствено старецът не бе помръднал да го спре, вероятно защото знаеше, че Феч не може да бъде спрян, щом веднъж е пристъпил към действие, че онова, което предстоеше да се случи, имаше съдбовна тежест. И докато Харт гледаше втренчено с широко отворени очи, Джак Феч коленичи сковано на единия си крак и преклони главата-ряпа пред него. После се изправи, обърна се и се отдалечи, изчезна през вратата, която преди бе оставил широко отворена. Последва почти експлозивна задружна въздишка на облекчение от затаилите дъх, а Времето погледна странно Харт.

— През всичкото време, откакто го познавам, Джак никога не е правил това пред другиго. Дори и пред мен.

— И какво означава? — попита Мад и неохотно прибра ножа си.

— Не знам — отвърна лаконично Времето, — но е изключително интересно. Ще се наложи да поразсъждавам над това.

Харт трябваше да преглътне силно да прочисти гърлото си, но когато накрая заговори, гласът му бе ясен и спокоен.

— Ти изпрати ли… това… по следите на родителите ми, когато са решили да напуснат Шадоус Фол? Затова ли никога не посмяха да се върнат обратно?

Времето сви устни замислено, преди да отговори.

— Пророчеството, засягащо теб и твоето семейство, бе смущаващо и мъгляво, като всички предсказания, но смисълът бе ясен. Съдбата на Вратата към вечността и тази на града е свързана по някакъв начин с теб. Нямаше да ви наранят, ако бяхте останали. Само щяхте да бъдете наблюдавани и преценявани. Можехме да ви попречим да тръгнете, но предпочетохме да не го правим. При всичките ни човешки и недотам човешки особености, Шадоус Фол винаги се е старал да постъпва цивилизовано.

— Да бе — каза Аш. — Джак Феч е наистина цивилизован.

— Е — обади се Харт и отвърна твърдо на погледа на Времето, — сега съм се върнал, какво ще правиш?

— Ще наблюдавам и следя — отвърна старецът спокойно. — Моля те, разбери, Джеймс — Шадоус Фол е важен. Светът се нуждае от място като това, където границите на реалното могат да се отпуснат и всички изгубени души най-после да намерят пътя към дома. Вратата към вечността е клапа за налягане, където светът може да изпусне пара спокойно и да позволи на нещата, които вече са ненужни, да си отидат. А ти застрашаваш всичко това, моето момче, само с присъствието си. Ако Вратата някога бъде унищожена или пък този град — заличен, шокът на физическо ниво ще хвърли целия свят в лудост и насилие. Ще лумнат огньове, които ще горят вечно и дългата нощ никога нима да свърши. Във Вселената има сили, срещу които не можеш да се изправиш, Джеймс, във и извън Шадоус Фол.

— И какво мислиш, че трябва да направя? — попита Харт.

— Не знам — отвърна Времето. — Струва ми се обаче, че щом трябва да се намерят отговори, те се крият в твоето минало, когато е било направено предсказанието. Защо не отидеш да посетиш фамилната ви къща? Ленард може да ти покаже къде е.

— Да — съгласи се Харт. — Мисля, че идеята ми харесва. Може ли да тръгваме?

— Разбира се, момчето ми, разбира се. Но нека все пак да пийнем нещо преди да си тръгнете — да сгреете кръвта си и да прогоните студа.

Той даде знак на Мад и тя донесе отнякъде поднос с четири малки порцеланови чашки на него. Времето си взе една, отпи внимателно и се усмихна. Аш и Харт също си взеха, а за Мад остана последната. Тя се усмихваше подозрително невинно, затова Джеймс я изчака първа да отпие от нейната, което тя и стори, доста самоуверено. Той отпи яка глътка от чашата си и очите му се изцъклиха, когато в гърлото му избухна пожар. Езикът му се сгърчи и изтръпна, очите му бяха стиснати все едно, че никога вече няма да се отворят.