Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Какво е това нещо? — попита задъхано накрая.

— Саке — отвърна Мад ухилено. — Силничко е, ако не си свикнал.

Аш погледна с тъга своята чаша и се усмихна на Харт.

— Е, не можеш да кажеш, че не съм те предупредил, Джеймс. Другия път, когато двойникът ти от бъдещето ти каже нещо, наистина смятам, че трябва да го послушаш.

Харт го изгледа кръвнишки с пълни със сълзи очи.

— Много говориш, Аш.

Гробището Ол Соулс 17 17 All Souls (англ.) — всички души. бе малко, само от няколкостотин гроба, скрито грижливо от погледа, за да не безпокои никого с присъствието си. Високи дървета го скриваха от минувачите, имаше една-единствена тясна пътечка, покрита с чакъл, която лъкатушеше из спретнатите редици надгробни камъни и извеждаше навън отново. Шадоус Фол бе построен за смъртта или поне заради преминаването през Вратата към вечността, но както и в толкова други места, на никого не му се искаше да му се налага да мисли за нея, докато не е принуден от обстоятелствата. Ол Соулс бе спретнато и подредено място, добре разположено, с правилни безобидни редици от надгробни камъни, без натрапчиви гробници, статуи или огромни паметници. Всъщност те не бяха забранени съгласно никакъв кодекс или закон, от само себе си се подразбираше, че Ол Соулс не е място за такава вулгарна показност. Всеки, комуто бяха нужни такива превземки и префърцуненост, невъзмутимо бе насърчаван да се насочи другаде. Такива места имаше, дори и в Шадоус Фол, но тактичните хора не говореха за тях. Гробището Ол Соулс бе място за покой и размисъл. Шериф Ериксон го смяташе за най-депресиращото място, на което някога е бил.

Той стоеше смирено до кмета Фрейзиър и наблюдаваше мрачно как отец Калахан извършва изрядно церемонията по повторното погребение на Лука дьо Френц — човекът, завърнал се от света на мъртвите, твърдящ, че в тялото му се е вселил ангел, забравил каква е мисията му, и бе убит преди да може да си спомни. Сега почиваше в мир в нов ковчег до предишния си гроб в очакване да бъде погребан отново, само че този път с надеждата да е за по-дълго. Ериксон погледна крадешком часовника си. Свещеникът продължаваше сякаш безкрайно да напява, водеше специалната служба за душите, чийто вечен покой е бил нарушен, с повече от обичайното внимание и старание, дори и с известна доза драматизъм. Вероятно защото не му се налагаше да извършва такава служба толкова често и бе решил да я извърши, както подобава. Завръщането от света на мъртвите не бе непознато нещо за Шадоус Фол, но все още бе твърде рядко и се считаше за необичайно.

Ериксон изсумтя и се размърда неспокойно от крак на крак. Не обичаше погребенията. Отчасти защото му напомняха, че е смъртен, но най-вече защото го отегчаваха до смърт. Щом си си отишъл, значи е така и това трябва да е краят. Ериксон обичаше нещата да са изрядно подредени, особено собствените му емоции. Без съмнение отец Калахан бе изпълнен с добри намерения, но безкрайните заупокойни слова бяха започнали да се сливат и на Ериксон просто му се искаше да приключи с това. Никога не е бил от хората, които се мотаят без да вършат нещо, нужно му бе да е активен и ангажиран. Не и че познаваше Лука така добре, но разследването му около повторната смърт на този човек не бе довело абсолютно доникъде, оставаше му единствено да присъства на погребението и да се надява, че ще се случи нещо интересно.

Погледна крадешком към кмета до себе си. Рия Фрейзиър бе облечена в черно, елегантно и консервативно, с мъничка кръгла шапчица и скромен воал. Изглеждаше спокойна и сдържана, но такава си беше винаги. Мишка можеше да се изкатери по крака й, шапчицата да й се подпали, но нищо не би я накарало да загуби самообладание. Още не беше му обяснила какво прави на погребението на Лука, но Ериксон бе решен да измъкне това от нея преди да си тръгне. Погледна я отново, завидя на хладнокръвието й пред отегчителната до смърт церемония. Такива си бяха всички политици — учтива усмивка, сърдечно ръкостискане и изражение, което не издава нищо. Познаваше Рия много отдавна, вече не помнеше откога и все още не можеше да проумее какво я поддържа във форма. Мисълта го обезпокои. Ериксон смяташе, че познава хората — в работата му да знаеш какъв ход ще предприеме някой, означаваше да доведеш нещата до желаната развръзка. А Рия стоеше до него, ръцете им почти се докосваха, бе приятелка от детинство, но все едно се намираше чак на луната.

Ериксон въздъхна тихо и се огледа, без да си прави труда и този път да е крадешком. Никой от семейство Дьо Френц не бе дошъл на церемонията. Бяха изстрадали погребението му веднъж и нямаха желание да се подлагат на изпитанието втори път. Бе разговарял с тях по-рано, държаха се учтиво, но бяха категорични. Бяха се сбогували с човека, когото познаваха и не проявяваха интерес към съдбата на завърналия се от света на мъртвите, който твърдеше, че е някой друг. Един от тях бе изпратил скромен венец цветя, но на него бе изписано само фамилното име и нямаше никаква бележка, която да идентифицира изпращача. Изглеждаше малък и изгубен, самотен до надгробния камък. Нямаше други цветя. Ериксон се запита колебливо дали не трябваше и той да донесе. Бе минало доста време, откакто се наложи да присъства на погребение, и не бе достатъчно наясно с етикета. После му хрумна, че Рия също не бе донесла цветя и мисълта го успокои. Тя винаги знаеше какво е редно да се направи.