Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Да подтикваш… — обади се Аш. — Не бих използвал точно тази дума. Като заговорихме за довереник на дявола, къде е Джак Феч?

— По мои дела — отвърна Времето.

Очите му внезапно придобиха студено изражение, но когато се обърна към Харт се усмихна насърчително.

— Не вярвай на всичко, което чуеш за Джак. Той е моят помощник, помага да наложим правилата, когато е необходимо. Не е от най-лесните да се разбереш с него, но винаги съм го смятал за изключително лоялен. Не е лош, наистина, само доста праволинеен в методите си.

— Праволинеен… — обади се пак Аш. — Още една хубава дума.

— Тук си, защото те търпят, Ленард — каза Времето. — Не си насилвай късмета. И така, скъпи, Джеймс, гледаш ме някак странно. Да не би нещо да не е наред?

— Не, не наистина. Само се чудех… ами… защо викториански ?

— Не питай мен — отвърна Времето. — Обърни се към подсъзнанието си. Несъмнено Ленард ме вижда съвсем различно, но в този смисъл, бидейки мъртъв, има повече сили да понесе истината за моята реалност. Боя се, че истинската ми същност идва прекомерно на повечето хора. Не се тревожи за това прекалено, моето момче. Както и да ме виждаш, достатъчно реално е. Аз съм просто… трансформиран от мисълта ти в нещо по-удобно за теб, хм. Ще видиш, че с много неща е така в Шадоус Фол.

— Значи аз не мога да видя как наистина изглеждаш, а Аш може?

— На мъртвите не са им останали много илюзии — каза Времето.

Аш поклати глава решително, когато Харт погледна към него.

— Не питай, Джеймс. Повярвай ми. Не искаш да узнаеш.

— Да се върнем на това какво всъщност правиш — настоя Харт. — Ти решаваш какви трябва да са нещата, или градът ги определя, а ти ги придвижваш, а след това Джак Феч се оправя с онези, които не са съгласни. Така ли е?

— До голяма степен — обади се Мад с тона на човек, който е бил изключен от разговора за доста дълго и въобще не е доволен от това. — Времето взима важните решения. Той брани града и Вратата.

— Брани? — попита Харт. — От кого?

— Шадоус Фол си има врагове — отвърна решително Мад. — Този, който контролира Вратата към вечността, контролира града. Времето пази всички ни. Винаги ще се намери някое подмолно копеле, готово да плячкосва в различни епохи и реалности, без да му пука за последствията. Крадци, конспиратори, всякакви отрепки. Времето ги надушва и праща Джак Феч да се оправи. Джак им сритва задниците.

Тя се усмихна неприятно на Харт.

— Трябва да се срещнеш с Джак, преди да си тръгнеш. Страшно е готин.

— Достатъчно, скъпа — прекъсна я Времето. — Само защото Джак не е истински не значи, че по душа не е хубав човек. Тоест ако имаше душа. Джак има чудесни, ценни качества, само дето с неговата работа няма как да ги покаже. А сега, Джеймс… внимавай, млади човече! Не говоря само защото изпитвам удоволствие да слушам гласа си.

— Съжалявам — отзова се бързо Харт, отмествайки поглед от един циферблат, който бе привлякъл вниманието му. Вървеше на обратно. — Слушам. Моля те, продължавай.

— Е — продължи Времето, а пламъче в очите му издаваше, че не е напълно удовлетворен, — достатъчно е да кажем, че наблюдавам и се грижа за различните епохи и реалности, които са привлечени от Шадоус Фол заради уникалната му същност. Хора и места непрекъснато идват и си отиват — такова е мястото. Информирам се за тях чрез портретите и други методи. Виждам всичко и знам почти всичко тук, там и навсякъде. Не се опитвай да ми се мотаеш в краката твърде често.

Той млъкна и се усмихна на Мад.

— Май поожаднях. Не съм свикнал да говоря толкова. Защо не ни приготвиш по една чаша хубав чай?

Мад кимна лаконично и изгледа заплашително Аш и Харт:

— Връщам се след минута.

— Вече ми липсваш — каза галантно Аш.

Мад изсумтя в свой стил, завъртя се на пети и излезе. Гърбът й излъчваше презрение.

Времето понечи да каже нещо поучително на Аш, но млъкна и погледна през рамото му.

— Искаше да видиш Джак Феч, Джеймс, и май имаш късмет. Ето го, идва сега.

Аш и Харт побързаха да погледнат назад и се извърнаха рязко, щом чуха нечии стъпки да приближават към затворената врата — бавни, уверени и някак си… меки, сякаш този, който приближаваше носеше чехли с дебели пухени ходила. Мисълта обезпокои Харт на някакво дълбоко ниво, макар че не можеше да каже защо. Тихите стъпки бяха някак си твърде разлети , недостатъчно плътни. Накрая се спряха пред вратата и в последвалата дълга пауза всички сякаш бяха затаили дъх. Харт усещаше как косъмчетата на врата му отзад настръхват и внезапно почувства, че със сигурност не иска да види какво има от другата й страна.