Саймън Грийн - Шадоус Фол

Той стигна до кабинета си необезпокояван, влетя вътре и затръшна вратата. Едва тогава осъзна, че Уайлд Чайлд го е изпреварил. Бяха трима — двама мъже и една жена, — с еднаква усмивка и един и същ мрак в очите. Повали жената с пушката, а двамата мъже му я отнеха и го събориха на пода. Той се сви на топка, за да се предпази от онова, което щеше да последва, но нищо не се случи. Промени позицията си бавно и предпазливо и погледна нагоре към двамата обсебени, които просто си стояха по местата, сякаш чакаха нещо. Или някого. Отговорът дойде почти веднага и сърцето му подскочи в гърдите. Във въздуха внезапно се разнесе воня на сяра и в стаята се появи нова фигура. Бе гол, строен и деликатно оформен, нечовешки красив, а потта му беше капки кръв, които се стичаха по безцветната плът и обагряха килима в кабинета. В стаята забръмчаха мухи, виеха се на рояк около главата на фигурата като пеперуди около някой фенер. Новодошлият сграбчи една и я изяде, после се обърна с лице към Мирин и усмивката му бе същата като на обсебените.

— Скъпи докторе, с наслада очаквах този момент. Имаме да обсъждаме толкова неща.

Демонът се протегна замечтано, като котка пред огъня.

— Смъртта на Воините и жителите на града ме направи много силен, докторе. Убийствата на Уайлд Чайлд ще ми помогнат още повече.

Край фигурата лумнаха огньове и Мирин се отдръпна от разгарялата се жега. Дяволът продължи да говори, сякаш нищо не се бе случило.

— Използвах новата си сила, за да придобия контрол върху Уайлд Чайлд за своите собствени цели. Вдъхнах му живот много преди да бе дошло времето да се появи и сега той изпълнява волята ми във всичко. Обсебените ще продължават да избиват, докато освен тях не остане никой жив, а после взаимно ще се избият. А силата, която всички тези убийства ще осигурят, ще ми помогне да сложа край на този град, да унищожа Галериите от мраз и кости и най-накрая — Вратата към вечността.

Буйните пламъци бяха смалили фигурата до овъглена почерняла люспа, но гласът му не трепна. Около него се нароиха още повече мухи, а миризмата на изгоряло месо бе ужасна в затвореното пространство. Мирин заотстъпва от обхванатата от пламъци човешка фигура, докато гърбът му опря в стената отзад и вече нямаше накъде да отстъпва. Смътно осъзна, че е целият мокър. Не усети, че издава стенещи, умоляващи звуци. Дяволът се кискаше тихичко.

— Властта над Вратата към вечността ще ми даде власт над живота и смъртта. Така ще променя света и никой няма да помни какъв е бил някога. Ще има вечни страдания и корупция и аз ще съм господар на всичко. Защо да властвам само в Ада, когато в този свят е още по-сладко?

— И вие направихте всичко това възможно, докторе. Вие издадохте отбранителните укрепления на града и пуснахте Воините да влязат. Нещо повече, вашите въпроси в области, в които не беше ваша работа да ровите, ми позволиха да намеря къде първо да стъпя в този град. Вие сте отговорен за всичко, което се случи тук, скъпи докторе и аз съм дошъл да ви дам наградата, която ви се полага. Толкова много искахте да научите за смъртта и какво има след нея, позволете ми да ви покажа.

Мирин крещя дълго; после умря. И отново се чуваха писъци.

Навън на улицата Уайлд Чайлд бе навсякъде — кръв, смърт и мрак царяха в Шадоус Фол.

Рия, Аш, Харт и Морисън се гмурнаха в снежния пейзаж и се запремятаха надолу през бушуващата снежна виелица, за да се стоварят безцеремонно в снежната пустиня долу. Приземиха се стремглаво, но снегът бе достатъчно дълбок, за да смекчи удара. Изправиха се на крака и тръгнаха през дълбокия до колене сняг. Държаха се за ръце, за да не бъдат разделени от яростта на бурята. Всички посоки изглеждаха еднакво, но Харт усещаше коя е правилната, сякаш бе компас, който знае посоката към дома. Това бе последното от поредица неща, които той изглежда знаеше, защото му се налагаше. След като се бяха спускали безкрайно, накрая стигнаха до огромния купол на Вси светии и откриха, че нищо не е както би трябвало да е. Сградата бе тъмна, от нито един прозорец не се виждаше светлинка.

Харт отвори входната врата и ги пусна да влязат вътре, далеч от заслепяващата вихрушка. Затръшна я след тях и те постояха доста дълго, поемайки си дъх. Всичко бе потънало в мрак, притихнало. Харт призова силата в себе си и около групичката блесна ярко петно светлина. Той се намръщи. Подобни неща ставаха все по-лесни и по-естествени с всеки следващ път. Имаше усещането, че е способен и на други неща… удивителни неща, но устоя на изкушението. Повече отвсякога искаше, нуждаеше се да се почувства човек, обикновен и в безопасност.