Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Поне си спомняш твоя — възрази Харт. — Десет години от моя ми липсват. Ленард, често ли се срещат духове тук? Всички духове ли идват в Шадоус Фол?

— Не и без основателна причина. Защо питаш?

— Само се замислих… моите родители биха могли…

— Съжалявам — каза Аш. — Всъщност е малко вероятно. Виж какво, хайде да отидем да се срещнем с Времето. Той разбира повече от мен тези неща. И определено ще знае нещо за твоето пророчество и липсващите години от детството ти. Стига да може да си спомни кой е той днес.

Харт се намръщи.

— Да не е изкуфял или нещо подобно?

— Нещо е — отвърна Аш. — Определено е нещо.

Изправи се на крака и изчака търпеливо докато Харт си изпие останалата бира. Джеймс остави празната чаша на масата и огледа бара. Мечките и елфите бяха излезли, също и шерифът. Единствената личност на бара сега бе едно огромно пони в ярки цветове, заровило глава в кофа с шампанско. Носеше чорапи с жартиери и тежък грим около очите. Харт реши да не пита. Не смяташе, че му се иска да узнае. Изправи се, кимна на Аш, който тръгна напред и излезе на улицата.

— Ще опитаме първо в Галерията от кости — обясни Аш. — Да се надяваме и да се молим да е в добро настроение.

— Ами ако не е?

— Ще си плюем на петите. Тази негова коса не е само за показ, нали разбираш.

В моргата бе ужасно студено, но Рия бе очаквала това. Не бе предвидила обаче, че ще я карат да чака на студа почти двайсет минути. Какъв беше смисълът да си кмет, ако не можеш да накараш хората да скачат на крака, когато щракнеш с пръсти? Естествено, Мирин винаги си е имал собствени правила, като повечето доктори. Рия обгърна тялото си с ръце и й се прииска да е облечена в по-дебело палто.

Моргата не бе много голяма, като всички останали, двайсет стъпки, квадратна, но снегът и ледът, покрили плочките по стените и тавана я правеха да изглежда още по-малка. Ледени висулки висяха от всяка повърхност, наоколо се стелеше мъгла от скреж. Който бе нагласил копчето за замръзване, за да не разчита на ток от генератор, май си бе свършил работата твърде добре. Ако беше още по-студено, моргата щеше да е пълна с полярни мечки, които ще… ами, ще правят това, което правят полярните мечки. Рия усети, че мисълта й се изплъзва и я остави да си отиде.

На масата лежеше тяло, покрито почтително с чаршаф, за което бе признателна. Беше виждала трупове и друг път и не бързаше да види какво са му причинили на този. Казваше се Оливър Ландо. Някога бе детектив от криминална поредица, написана през шейсетте години. Кратката му звезда скоро избледня и до седемдесетте никой вече не го помнеше, освен може би неколцина колекционери. Дойде в Шадоус Фол през 1987 г. и тогава за последно чуха за него. До днешния ден. Рия изобщо не знаеше за съществуването му, докато не прочете доклада на Ериксон.

Тя неволно подскочи, когато вратата зад нея се отвори с трясък. Обърна се бавно и изгледа гневно доктор Мирин, който затръшна вратата отново, за да я затвори. Той не я удостои с поглед, интересуваха го само тялото на масата и папката в ръката му. Доктор Натаниъл Мирин бе нисък, набит мъж в началото на четирийсетте, с посърнало лице и оплешивяващо теме. Бе безцеремонен, саркастичен и не търпеше глупаци. В поведението му до ложето на пациента отсъстваше печал. Но той бе експерт по диагнозите и разгадаването на загадки, затова всички му прощаваха и силно стискаха зъби, когато имаха вземане-даване с него. Рия го познаваше отдавна. Бяха кръстосвали шпаги повече от веднъж в Градския съвет относно субсидирането на различни негови изследвания. Всеки път, когато трябваше да се срещне с него, си даваше дума, че няма да му позволи да я вбеси. И всеки път той й я вбесяваше. Отново и отново. Можеше да й лази по нервите само с начина, по който влизаше в стаята и се преструваше, че не я забелязва. Тя изгледа гневно пренебрежително обърнатия гръб, докато той се приближи наперено към масата и се вторачи в тялото. После си пое дълбоко дъх и отиде при него.

— Е, докторе, аутопсията разкри ли нещо полезно този път?

— Всъщност не — отвърна Мирин.

Погледна навъсено папката в ръката си, изсумтя веднъж, сякаш от възмущение, и я пусна небрежно върху гърдите на трупа. Рия потръпна състрадателно. Мирин дръпна чаршафа и откри това, което бе останало от главата на жертвата, а тя положи усилие лицето й да не трепне. Черепът представляваше пихтия от разкъсана кожа и смазани кости, потънали в изсъхнала кръв. От едната страна главата бе хлътнала, а чертите бяха неразпознаваеми. Зъбите бяха изпочупени и раздробени, челюстта висеше свободно и едва се крепеше. Мирин докосна главата тук-там с изненадващо внимателни пръсти, после покри кървавата маса с чаршафа и пак си взе папката.