Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Както и при предишните шест жертви, смъртта е настъпила в резултат на жестоки удари по главата в пристъп на ярост. При по-обстоен преглед установих, че ударите са нанесени с тъп, тежък предмет, вероятно метален, приблизително два-три сантиметра широк. Преброих не по-малко от седемдесет и три наранявания, несъмнено последица от бързи последователни удари. Мога да определя времето на смъртта приблизително точно. Часовникът на жертвата е смазан, вероятно когато е вдигнал ръка да предпази главата си и показва пет и десет. Това съответства на състоянието на частично смляната храна в стомаха му. Дотук ме доведе моето разследване. Всичко останало ще бъдат само догадки.

Той остави папката отново върху гърдите на трупа и изгледа намръщено Рия, сякаш я предизвикваше да изрази несъгласие с това, което казваше. Тя сви устни замислено и го остави да почака минута-две, преди да заговори.

— Седемдесет и три бързи последователни удара? В пристъп на ярост? Възможно ли е нашият убиец да е… да не е човек?

Мирин изсумтя и се намръщи, сякаш обмисляше въпроса, но Рия не се съмняваше, че мисълта вече му е хрумнала.

— Може да не е дело на човек, а на свръхестествени сили, но трябва да кажа, че би могло да бъде извършено и от нормално човешко същество с достатъчно силна мотивация. Ще се изненадаш да узнаеш на какво е способен човек в пристъп на ярост или ужас.

— А за съдебното разследване? Откри ли нещо, което може да ни насочи към убиеца?

Мирин погледна за миг встрани и се намръщи още повече. Мразеше когато му се налага да признае, че се е провалил.

— Съдебната медицина не е моето поле на действие. За това е необходим експерт, а в Шадоус Фол нямаме такъв. Извърших обстоен преглед на тялото, доколкото можах с моето ограничено оборудване, и не открих нищо кой знае какво. Така и предполагах. Ако трябва да продължим това разследване, налага се да ми позволиш да използвам своите собствени методи.

— Не вярвам в магии — заяви категорично Рия. — Мъртвите трябва да бъдат оставени да почиват в мир.

— Предразсъдъците ти произтичат предимно от невежество — отвърна Мирин, без да си направи труда да прикрие презрителния си тон. — Нямаме време за такива капризи повече. Предишните жертви бяха донесени при мен твърде късно, но с тази мога да постигна нещо. При условие, че не се месиш.

— Свърза ли се с роднините?

— Изглежда няма такива. Вие трябва да решите, г-жо кмет.

— Какво по-точно имаш предвид? — попита неохотно Рия, а Мирин се усмихна.

— Първо, да пробваме да надникнем в неизвестността — да проверим какво можем да видим чрез кръвта му. После ще извикам духа му, ще го обвържа с магическо заклинание и ще му задам някои въпроси. Достатъчно близо сме до Вратата към вечността, за да мога да почерпя малко от нейната мощ, да проникна в тайнствата зад воала на безсмъртието и да мога да си побъбря с нашия скъп мъртвец. Но по-добре решавай по-бързо. Невидимата нишка, която свързва духа с това тяло, изтънява с всяка изминала минута. Ще се скъса скоро и тогава дори аз няма да успея да го извикам обратно тук.

— Направи го — съгласи се тя. — Направи каквото е необходимо.

Мирин има благоразумието да се усмихне, макар и леко, преди да се обърне и да се разрови за инструментите в чантата си. Рия отмести поглед и скръсти ръце на гърдите си. В костите си усети хлад, който нямаше нищо общо със студа в моргата. Предстоеше да навлязат в опасни територии, а Мирин не бе толкова изкусен в това тайнство, макар да му се искаше да си вярва, че е. Само да имаше някой… Но нямаше друг, на когото тя можеше да се довери, и той го знаеше. При това отчаяно се нуждаеше от някаква следа. Четирима мъже и три жени бяха мъртви, а шерифът не можа да й посочи нито един заподозрян. Затова сега нямаше избор и трябваше да зареже своите опасения и скрупули и да се обърне към Мирин с надеждата, че неговите тъмни магии биха помогнали там, където науката не бе успяла. Трябваше да се довери на някого.

Бедата бе, че всеки се обръщаше към кмета за отговори и решения, а тя не можеше да разчита на никого. Семейството й не разбираше на какъв натиск е подложена, Ериксон бе вечно зает, а Аш бе мъртъв. Беше сама, принудена да бъде непоклатимата скала, на която всички да се опрат. Само дето в някои дни изобщо не се чувстваше като скала. Усмихна се леко. Тя знаеше в какво се забърква, когато се включи в кампанията за избор на кмет. Само всеотдайност, вманиаченост и повече лудост можеха да помогнат да се справя с нещата, които този пост поставяше пред нея. Не можеш да се сблъскваш с непредвидимото безумие на Шадоус Фол ден след ден, без да прихванеш от него. На Рия не й пукаше. В повечето случаи… Тя искаше тази работа, защото бе уверена, че може да я върши. Бе горда с постигнатото… поне преди да започнат убийствата. Сега всяко следващо бе като шамар през лицето, който напомняше, че не само се проваля за пореден път, но на по-дълбоко ниво не успява да разбере естеството и контролира нещата в самия град.