Патрик Нес - Жената жерав

— Джордж — настоя Аманда. — Мама за малко да получи инфаркт.

Джордж погледна дъщеря си и примигна съсредоточено няколко пъти, за да я види както трябва. Странно, не му се струваше да е пил чак толкова.

— Защо се е разстроила? — попита. — С нея сме разведено от…

— А защо не ми каза? — повтори Аманда и гневното огорчение, изписано на лицето й, беше нещо, което Джордж вече не можа да понесе. Изражението на дъщеря му беше същото като в деня, когато тя беше на дванайсет години, а той и Клеър бяха похарчили малкото си спестявания, за да подменят ужасно амортизираната стара готварска печка, без да знаят колко много Аманда е разчитала на тези пари, за да си вземе контактни лещи и да спре да носи очила — желание, за което и Джордж, и Клеър чуха за първи път, когато момичето избухна в яростни, но едновременно сърцераздирателно тъжни сълзи зад дебелите стъкла на лицето си. На следващия месец вече се бяха намерили пари и за лещите, но облакът от тревога, който надвисна в съзнанието и на двама им по отношение на тяхната трудна, непредвидима дъщеря, така и никога повече не се разсея напълно. Днес Джордж продължаваше да се тревожи за нея по абсолютно същия начин.

Защо тогава не й беше казал за годежа?

— Аз просто… — рече. — Стана внезапно.

— Внезапно, само дето тя се е нанесла вече при теб, а ти и това не ми каза.

— Всъщност, тя не се е нанесла в същинския смисъл на думата. Все още не е освободила апартамента си…

— А аз съм се виждала с нея веднъж. Веднъж.

— Но ми каза, че я харесваш. Лека нощ! Този май ми показа среден пръст, видя ли го?

— Харесвам я. Тя е…

Аманда млъкна и очите й сякаш се обърнаха към някакъв образ вътре в самата нея, а на лицето й застина израз, който Джордж можеше да определи само като напрегнато замечтан. После изведнъж се зачуди защо му е толкова горещо. От него буквално се стичаше пот на ручейчета.

— Съжалявам, мила — каза той. — Наистина. Просто… Толкова мъничка част от нея е моя, как не разбираш? Иначе тя е на практика непознаваема. И аз алчно пазя всяка малка частичка от Кумико, до която се добера — той сведе очи към чашата с вино, която продължаваше да държи в ръка. — Не ти казах, защото исках годежът да е нещо, за което знам само аз. Част от нея, която е само моя. Съжалявам, ако ти звучи ужасно егоистично, но тя е толкова…

— Разбирам, татко — отговори кротко Аманда. Погледът й се плъзна над рамото на Джордж към Кумико, която подаваше палтата на Клеър, Ханк и видимо пияния Мехмет. — Мисля, че наистина разбирам.

Джордж нежно докосна ръката й.

— Обичам, когато ме наричаш „татко“.

Аманда го погледна и в очите й той видя такава болка, че му се прииска да я притисне в прегръдката си и никога повече да не я пусне да прекрачи вън от прага му, но тогава тя се усмихна колебливо и моментът отмина.

— Отивам да взема Джей Пи.

— Доведи ми го утре, а?

— Добре, татко — отвърна Аманда и пое нагоре по стълбите.

— Аманда — спря я Джордж.

— Да?

— Приятелката ти тръгна ли си?

Добър въпрос , изписа се на лицето на Аманда.

— Сигурно се е уговорила с някого да я закара — сви рамене тя. — Странно. Но и типично за нея.

После тръгна отново нагоре, а Джордж се върна при последните гости — все хора, които, слава Богу, познаваше и, макар и всекиго по различен начин, обичаше.

— Ама си потаен — рече Клеър. — Всъщност, никога през живота си не си бил потаен, затова и тазвечерното ти изпълнение донякъде ме разстрои.

— Не се ли радваш за мен?

— Във възторг съм, мили. Представа нямам как си накарал жена като нея дори да те погледне, но след като си успял…

— Поздравления — обади се Ханк и разтърси ръката му с онова твърде силно ръкостискане, явно — подозираше Джордж — запазено специално за бившия съпруг на Клеър.

— Дали следващия път да не поканиш по-малко хора, а?

— Знам. Малко сме объркани и ние, на кого ли всъщност…

— Арт маниаци — прекъсна го Мехмет. — Приличат на ония ята скорци, сещате ли се? Изникват от нищото, летят в кръг и ти замайват главата в продължение на седем минутки и след това потъват обратно в пълна забрава.

След този коментар се възцари мълчание.

— Мехмет, това беше… — почна Джордж.

— Казах ти, че нещо наближава — леко олюлявайки се, се обърна Мехмет към Ханк. — Нещо прекрасно.

— Каза, че нещото ще бъде и ужасно — напомни му Ханк.

— Е — отвърна Мехмет и погледна Джордж. — Сигурен съм, че ужасното няма да ни подмине.

— Божичко — рече Джордж и се отпусна безсилно на канапето, когато и последните гости си отидоха.