Патрик Нес - Жената жерав

Дори в умората си Аманда почувства това наказание като заслужено. От партито насам дните й бяха накъсани и бурни, най-малкото тя ги възприемаше така. Установи, че мисли за Кумико почти непрестанно, мисли какво ли прави тя в момента, мисли дали е заедно с Джордж, и най-вече мисли кога точно лично тя, Аманда, ще се срещне с Кумико отново. Пълна лудница. На определено ниво се чувстваше влюбена, което не беше обичайно за Аманда, тъй като никога преди не се беше усещала привлечена от жени — тя се самопровокираше на ум, за да провери дали подобно нещо е възможно за нея, дали й се е случвало преди, но не, засега не се сещаше за нищо — факт, който едновременно я объркваше и леко я разочароваше — но копнежът по Кумико не беше физически. Или не, не, беше си физически, но не физически в такъв смисъл. Приличаше на начина, по който Аманда зажадняваше за определени храни, докато беше бременна с Джей Пи, на начина, по който тялото й с непреодолима сила й казваше, че именно в момента трябва да яде фъстъци и ананас или в противен случай ще умре. Да, явно нещата стояха точно така: Кумико беше жизнен елемент, от който Аманда се нуждаеше, за да продължи да живее.

Усещане, което, от своя страна, нямаше никаква логика. Нямаше логика и гневът, който Аманда усети, когато се оказа, че нови срещи с Кумико са много трудни за уреждане. Нелогична беше и силата, с която ревнуваше Кумико от Джордж заради времето, което той прекарва с нея. Аманда разбираше, че всичко това е ирационално, но нима здравият разум някога е помагал, когато те мъчи нужда?

— Наложи се да започнем да отказваме на хората, които непрекъснато искат нови плочки — беше й казал баща й по телефона. — Дойде ни твърде много, така че казахме на всички да ни оставят на мира за известно време. Честно казано, щастлив съм, че мога да си поема въздух. Всичко стана толкова бързо.

— Точно така — отвърна с участие Аманда, изненадвайки и двамата с разгорещения си тон. — Точно за това си мислим всички. Колко бързо стана всичко.

Вътрешно цялата се сви от това колко дребнаво прозвучаха думите й. Но нямаше намерение да се извинява за това.

— Няма нужда да се палиш толкова — каза й и Джордж. — Надявам се, че нямаш предвид годежа.

— Напротив, Джордж, точно годежа имам предвид.

— Но Кумико е…

— Кумико е чудесна. Кумико е прекрасна. През целия си живот не съм срещала такава като нея.

— Ами точно така е…

— Срещнахте се преди няма и два месеца — чу се да казва, остри, безсмислени думи. — Колко добре всъщност я познаваш?

В този момент Джордж замълча и на Аманда й се стори, че долавя тревогата му, долавя я дори в мълчанието.

— Мисля, че я познавам достатъчно добре.

— Мислиш?

Тогава баща й внезапно прозвуча неприветливо:

— Всъщност мисля, че нищо от това не е твоя работа, Аманда. От твърде отдавна си въобразяваш, че имаш право да се бъркаш в живота ми и да казваш на стария Джордж какво да прави. Е, нямаш подобно право. Аз съм на четирийсет и осем години. Аз съм твой баща. Срещнах жена, в която се влюбих, сега ще се оженя за нея и не ми е необходимо нито разрешението ти, нито одобрението ти, ясно ли е?

Почти инстинктивно Аманда зачака той на секундата да й се извини, както правеше всеки път, когато й говореше рязко, както го беше правил при всеки подобен случай, откак тя се помнеше.

Само че този път той не се извини.

— Ние едва познавахме и Анри, когато ти се омъжи за него, но да си чула дори и една дума по този въпрос от мен или майка ти?

— Е, мама помърмори малко…

— Освен това не разбрахме за развода, докато той не се върна обратно във Франция, така че да не си посмяла да ми говориш кое колко бързо ставало.

— Тогава беше различно. Бях млада. Младите хора правят такива работи, докато търсят себе си.

И тогава Джордж изрече най-злобните думи, които някога й беше казвал, а най-лошото беше, че тези думи бяха стопроцентово верни и от това я заболя още повече:

— С твоето брутално отношение към нещата, Аманда, по всичко личи, че ще търсиш себе си до края на живота си.

Е, за това вече Джордж й се извини моментално, хвърляйки вината за нервността си върху някакъв слаб, неестествено проточил се грип, но вече беше късно. Сякаш я беше ударил със стрела. При това беше улучил много точно. От тогава не си бяха говорили. Положението не беше кой знае колко драматично, Аманда знаеше, че скоро ще му звънне, както и че за нищо на света нямаше да пречи на Джей Пи да вижда своя с право обожаван grand-père.

Не, истинската й болка идваше оттам, че беше осъзнала колко вярно е онова, което беше казала на Кумико на партито. Аманда копнееше, копнееше дори за неща, които вече имаше. И това чувство беше отрова, и тази отрова дори не беше сладка.