Патрик Нес - Жената жерав

Кумико седна до него.

— Справихме се.

Но — освен ако Джордж не си въобразяваше, което също беше напълно възможно — между двамата се беше настанила някаква нова, непозната неловкост, сякаш след като бяха обявили годежа си пред семейството си и пред стая, пълна с някакви чужди гадни хора, отново се бяха превърнали в непознати. Джордж отчаяно се надяваше усещането да няма нищо общо с Рейчъл.

— Има ли някой от твоето семейство, на когото трябва да съобщим? — попита той.

Кумико му се усмихна слабо.

— Казвала съм ти вече много пъти. Сама съм на света. Само дето вече сме двама — аз и ти.

Джордж издиша шумно през носа си. Все така му беше непоносимо горещо. Потта му беше попила през бельото и ризата и беше стигнала до сакото.

— Наистина ли сме само аз и ти? — попита той.

— Какво имаш предвид?

Джордж изведнъж с изненада установи, че е на ръба да се разплаче.

— Криеш толкова много от мен. Продължаваш да криеш.

— Моля те, не ставай твърде алчен, Джордж — отвърна тя и той се стресна, когато чу същата дума — алчен — която сам беше употребил пред Аманда. — Не е ли достатъчно това, което имаме сега? — продължи Кумико. — Като съпруг и съпруга? Не можеш ли просто да ме обичаш заедно с всичките ми тайни?

— Кумико, въпросът не е в това дали те обичам…

— Има много изисквания, на които ми е трудно да отговоря. Съжалявам — в този момент тя изглеждаше нещастна и Джордж разбра, че няма на света нищо, което не би се съгласил да стори — убийство, разрушение, предателство — само и само тя да бъде отново щастлива, само и само да го облее отново с лъчите на радостта си.

— Не съжалявай — каза й той. — Аз съм този, който трябва да съжалява. Всъщност, в момента не се чувствам никак добре. Изглежда съм вдигнал малко температура…

— Завърших една нова плочка — прекъсна го тя нежно.

Джордж не беше подготвен за това.

— Ами, какво да кажа. Това е великолеп…

— Тук е — тя отиде до библиотеката и извади плочката, скрита зад книгите. — Приготвях я за партито, но така и не се появи подходящ момент да я покажа.

И тя му я подаде.

— Това е част от мита — прошепна Джордж и, загледан в изрязаните и подредени нейни перца, в изрязаните и подредени свои думи, усети, че сълзите му отново бликват с всичка сила. — Кумико, това е…

Но не можеше да проговори. Можеше само да гледа.

Господарката и вулканът кръжаха предпазливо един около друг, и двамата изработени от комбинация от пера и думи, докато техният свят се свиваше боязливо под тях. Нежността, с която се гледаха, гневът, болката, която се канеше да изригне — всичко това беше твърде много за Джордж. Трябваше да иде да легне и да се опита да се пребори със странната треска, но той не мърдаше, само гледаше и гледаше, взрян в елегантните, подобни на стойка на птица извивки на господарката и в искрящите зелени камъни, които Кумико беше дала на вулкана вместо очи.

— Митът — попита Джордж. — Това ли е краят?

— Още не — прошепна Кумико, а гласът й беше като облачен дъх. — Скоро.

Аманда сънува, че самата тя е цяла армия, поглъщаща света. Ръцете й бяха усукани потоци от мравки — войници и от войници — мъже, които рушаха, а после се топяха и се превръщаха в сграбчващи пръсти, в смазващи юмруци, тялото й се простираше от хоризонт до хоризонт, изравняваше със земята всичко по пътя си, надвисваше над цял град, да, надвисваше и вдигаше като гигантска ръка, като приливна вълна, с която да го помете…

Но после изведнъж се разколеба и спря миг преди пълното разрушение…

И само секунда по-късно осъзна колко фатално е колебанието й, защото изведнъж самата тя започна да се разпада, разсипа се на парчета, на прах, на пронизани от болка атоми…

Събуди се, но не рязко, а просто отвори очи (така и никога не узна, че баща й се будеше точно по същия начин от своите кошмари). Протегна се към другата половина на леглото, за да сложи длан върху голия гръб на Анри — жест, който след всеки страшен сън я връщаше към действителността, даваше й почва, успокояваше я, за да заспи отново.

Но Анри не беше до нея, разбира се. От години.

Аманда издиша бавно през напуканите си от съня устни и се опита да не се разсънва много. Обърна се в леглото и усети колко мокри от потта й са чаршафите. Поне от седмица вече се бореше с една ниска, но постоянна температура, увенчала тази сутрин устната й с чисто нов херпес, който сега, при прозявката, се пукна болезнено в ъгълчето на устата й, подобно на наказание, пратено от някакъв раздразнителен бог.