Патрик Нес - Жената жерав

Кумико посочи купата в ръцете си.

— Правя си малка почивка. Крия се от партито, за да мога да се изправя отново срещу него със свежи сили.

— Всички долу си умират да се запознаят с теб. Все непознати с дебели портфейли.

— Чувствата ни не са взаимни.

Двете се усмихнаха едновременно и Кумико не добави нищо повече, само пъхна с пръсти в устата си още една хапка ориз. Аманда я виждаше за първи път след деня, в който беше получила плочката за подарък, и в момента чувстваше, че цялата прелива от нещата, които й се искаше да каже, от всичко, което се беше натрупало в нея след раздялата им. Усещаше същото като в онези дни, когато се прибираше от училище, изпълнена с толкова много ново знание, което копнееше да сподели с майка си и баща си, че й се струваше, че цялата ще се спука надлъж и знанието ще изтече върху масата с вечерята заедно с кръвта, мозъка и червата й. Тогава се чудеше — както и често след това — дали подобни мисли ти идват само ако си единствено дете, дали в противен случай братята и сестрите не ти избиват бързо-бързо всички тия фантазии от главата. Аманда погали вече спящия Джей Пи и се замисли дали и той след година няма да се прибира у дома, примиращ да й разказва за динозаврите и триъгълниците.

Но тук ставаше дума за Кумико — откъде въобще трябваше да подхване разговора? Например: дали наистина се беше нанесла при баща й? А кои, за Бога, изобщо бяха всички тези хора долу и дали щяха да се превърнат в неразделна част от живота на семейството? А откъде бяха дошли образите върху плочката, която беше получила за подарък, и защо я изпълваха с такава безпомощна, болезнена до агония надежда? Защо се разплакваше само при мисълта за тях? И защо вече нищо друго не беше в състояние да я разплаче?

И къде е била Кумико досега? Къде е била? Къде е била? Къде е била? И как беше възможно Аманда да я е виждала един–единствен път през живота си и въпреки това тя да й липсва толкова силно?

Когато отвори уста да заговори обаче, първото, което каза, не беше дори едно „благодаря“ за плочката — подарък, а само:

— Какво ядеш?

— Сладък оризов пудинг — отвърна Кумико, но вдигна пръст, за да спре увереното кимване на Аманда. — Но не е като вашия. Това е храна от моето детство.

— По рецепта на майка ти?

Кумико поклати отрицателно глава.

— Майка ми. Нея не я биваше в готвенето. Искаш ли да опиташ?

— О, не, благодаря — отвърна Аманда, въпреки че всъщност не можеше да откъсне очи от купата. — Пренесла ли си се да живееш с баща ми?

В яденето настъпи пауза.

— Донякъде. Имаш ли нещо против?

— Разбира се, че нямам нищо против — отвърна Аманда. — Искам да кажа, стана малко бързо, но…

— Но какво?

— Ами нищо. Ти наистина го плени. Нашия Джордж.

— Надявам се точно това да не съм сторила — отвърна Кумико и си гребна още ориз. — За мен Джордж е като скала сред океана.

— А ти си вълните?

В отговор Кумико просто отново се усмихна. После смръщи вежди.

— Твоята приятелка.

— Коя приятелка?

— Тази, която доведе с теб тази вечер.

Аманда придоби притеснено изражение.

— Ами тя не ми е точно приятелка…

— Нима?

— Позната от работата. Май преживява нещо като нервна криза, та ми дожаля за нея и затова я поканих. Надявам се да няма проблем.

— Нервна криза.

— Да. Сякаш е пружина, натегната толкова силно, че намотките й почват да се късат. Чудна работа. Съжалявам, трябваше първо да ви попитам.

— Не съжалявай за нещо, което си направила от доброта. Сигурна ли си, че не искаш да си хапнеш? Все гледаш в купата.

— Така правят дебелите жени. Зяпат храната.

Кумико придоби изненадано и, странно, гневно изражение.

— Ти не си дебела — рече. — Ти, която казваш истината всеки път, дори когато знаеш, че ще те нарани, как може точно ти да не виждаш това?

— Шегувах се — побърза да отговори Аманда. — Не мисля наистина, че съм…

— Ето това никога няма да го проумея — продължи Кумико. — Неспособността на хората да имат ясна представа за самите себе си. Неспособността им да се виждат такива, каквито в действителност са, а не такива, каквито се боят, че са, или такива, каквито биха искали да бъдат, а именно такива, каквито наистина са. Защо за вас онова, което наистина сте, никога не е достатъчно?

— За кого не е достатъчно? За мен лично? Или за хората по принцип?

— Само ако можехте да видите истината за себе си…

— Ако я виждахме, нямаше да сме хора.

Кумико млъкна, сякаш някой я зашлеви, а после на лицето й се изписа неуловимо задоволство.