Патрик Нес - Жената жерав

Но много скоро очите им отново се обръщат един към друг и когато това се случи, светът се свива от страх и бърза да се скрие.

— Готови ли сме? — попита Джордж.

— Щеше ли да има значение, дори и да не бяхме готови? — отвърна Кумико и посегна да оправи вратовръзката му, която не се нуждаеше от оправяне и това направи жеста й да изглежда почти ироничен, пародия на безброй черно-бели рекламни домакини, които по телевизията оправят безброй черно-бели вратовръзки под яките на безброй търпеливо любящи черно-бели изпълнително-директорски съпрузи.

Но в същото време жестът изразяваше такава нежност. „Да“, настоя Джордж сам пред себе си.

— Ще бъде изненада за всички — каза.

— Едно добро парти не може да мине без изненади. Нали така казват хората?

— Никога не съм чувал някой да казва нещо подобно.

— Значи сигурно не си ходил на правилните партита. Той се приведе да я целуне, но в този момент на входната врата се почука.

— Тук са вече — въздъхна Джордж.

— Все по някое време трябва да дойдат. Приятелите ти. — Но твои приятели няма да има.

Челото й леко се смръщи.

— Иска ми се да не…

Ново почукване. Джордж я пусна от прегръдката си и пое към антрето, напрежението на Кумико остана в него, като отглас от спряла да бие камбана. Спря пред входната врата и пое дълбоко дъх.

И я отвори.

— Мила! — възкликна, като видя дъщеря си. Наведе се да вдигне на ръце внука си и когато Джей Пи се впусна на секундата в задъхан анализ на последните, променящи цялата концепция на предаването размествания сред героите във Веселата страна, Джордж видя кой — готова за гостуване, с бутилка шампанско в ръка — е застанал зад гърба на Аманда и направо не повярва на очите си.

— Помниш ли Рейчъл? — рече Аманда, невинна като новородено.

И партито започна.

— Кои за бога са всички тези хора? — попита Клеър, когато двамата с Ханк пристигнаха и завариха Аманда насред бързо сгъстяващото се mêlée в гостната на Джордж. Мебелите бяха избутани до стените, но въпреки това хората бяха натъпкани прави като в дискотека, а часът беше едва осем без двайсет.

— Престава си нямам — отвърна Аманда, прегърна майка си и целуна Ханк по двете бузи.

— Как си? — продума той с глас дълбок и дружелюбен като говореща стара гора. — Къде е мушморокът?

— Помага за окачването на палтата. Това означава да се преструва, че палтата са тюлени, а той е пингвин.

— Отивам да го намеря — рече Клеър, свали сакото си и помогна на Ханк да съблече своето.

Аманда остана сама с втория си баща, което не беше никакъв проблем, тъй като той беше прекрасен човек — добър към майка й, сърдечен към Джей Пи, разумен — но тя изведнъж ясно почувства, както напоследък твърде често й се случваше, когато беше с Ханк, че разговаря с единствения чернокож човек в стаята. Допълнителната трудност произтичаше от факта, че сега цяла вечер щеше да се тревожи дали да се извини на Ханк за това от името на целокупната британска нация.

— Тъй — рече Ханк. — Къде тука един тексасец може да получи питие?

— Мехмет е тук — избъбри Аманда.

Ханк се вторачи в нея.

— Хубаво.

— Май че е в кухнята.

— Само ми припомни по каква логика трябва да познавам някой си на име Мехмет?

— Той работи за Джордж. Турчин е.

Ханк проумя мисълта й и сложи длани на раменете й.

— Ще се постарая да го намеря и двамата да отдадем дължимото на многонационалното разнообразие на вечерта. Да ти донеса ли и на теб още пиене?

Аманда въздъхна, но почувства облекчение.

— Чаша бяло вино. А защо не направо две?

— На твоя отговорност.

— Дума да няма — отвърна тя и почука по чашата с венчалната си халка и жестът изведнъж я накара да осъзнае, че все още продължава да я носи на пръста си. — Атмосферата тук е много странна. Искам да кажа, погледни само гостите — тя се наведе и прошепна — Как мислиш, дали Джордж познава всички? Или са просто някакви, така де, хора на изкуството?

— Че защо му е на някой да кани непознати в къщата си?

Аманда схвана, че въпросът на Ханк всъщност гласеше: Защо му е на някой да кани непознати в подобна къща? По принцип силно й се нравеше фактът, че той си пада малко сноб — неочаквана социална характеристика за един американец — но в момента отлично го разбираше. Къщата беше твърде малка, твърде занемарена и — което беше и същинският проблем — отдалечена на твърде много километри от центъра за начина, по който бяха облечени част от гостите; неколцина в момента се взираха в пълно недоумение в телевизора на Джордж, който определено нямаше плосък екран.