Патрик Нес - Жената жерав

— Това беше… — почна тя.

— Изобщо не ти влиза в работата какво беше — остро отвърна Аманда.

— Никога досега не съм виждала нито една от тях?

Аманда се втренчи в нея.

— Не знам за какво говориш.

— Аманда…

— Мога ли да ти помогна с нещо, Рейчъл?

И тогава отново настъпи един странен момент. Погледът на Рейчъл сякаш трепна и тя се поколеба. После унило сведе очи към документите в ръцете си, обърна се и си отиде. Коя си ти, помисли си Аманда, и какво си направила с Рейчъл?

Но докато проследяваше с поглед как невъзможно съвършеният задник на Рейчъл се оттегля победен, Аманда усети, че я изпълва чувство, толкова несъвместимо с характера й, че й трябваше минутка, за да го определи точно. Изпълни я жал. По-лошо, изпълни я разбиране. Тя погледна още веднъж Рейчъл и изведнъж видя в нея просто спътница в пътуването през онзи объркващ враждебен пейзаж, който толкова добре познаваше, спътница през местата, чиито правила съществуваха, само за да не могат да бъдат усвоени никога и в резултат от това неусвоилият ги човек бива изолиран, без значение колко упорито се преструва, че не му пука за това.

За Рейчъл нещата може би бяха още по-лоши, защото дълго време тя отлично беше познавала правилата, беше ги следвала и беше жънала успехи, но навярно сега — ако безпрецедентното избухване по време на обяда изобщо значеше нещо — беше установила, че тези правила са напълно кухи. Какво се случва с човека, когато проумее това? Какво означаваше фактът, че от всички хора по света Рейчъл беше избрала именно Аманда и усилено се беше старала да се сприятели с нея, макар и опитите й да бяха невероятно некадърни? Аманда осъзна, че много добре знае какво е значението им. И макар че все така не харесваше Рейчъл — моментът на харесването все още беше презокеански далечен — Аманда зърна в съзнанието си проблясък към пълното разбиране на личността на началничката си.

Рейчъл беше самотна. И докато Аманда беше познавала отлично това чувство през целия си живот, Рейчъл изглежда чак сега се беше пробудила за осъзнаването на факта, че вероятно е била самотна открай време.

— Рейч? — хвана се Аманда.

Рейчъл се обърна, зелените й очи плувнали в сълзи, но готови за бой.

— Какво?

Ръката на Аманда за миг се поколеба пред чекмеджето, докато най-сетне съзнанието й каза, че не, не е в състояние да направи чак това. Без значение колко й беше жал за Рейчъл, това не беше достатъчно, че да сподели с нея нещо подобно, този момент още не беше настъпил, вероятно никога нямаше и да настъпи, не можеше да сподели нещо толкова лично, толкова само нейно.

Затова Аманда се усети, че върши следващото, което й хрумна, и съжали за изречените думи в същия миг, в който те тромаво се отрониха от езика й:

— Баща ми организира парти, за да представи Кумико на близките си. Сигурно ще покажат и някои от картините си — тя преглътна, сякаш да се спре, но някак си думите продължиха да се леят. — Би ли искала да дойдеш и ти?

Усмивката на съгласие на устните на Рейчъл изразяваше няколко неща. Изразяваше благодарност, беше изнервящо ведра, но най-вече — и когато усети това, сърцето на Аманда плахо се сви — изразяваше триумф.

13 от 32.

— Променил си се — казва господарката.

— И да — отвръща вулканът, — и не.

Тя описва около него обичайните си предпазливи кръгове, носи се в небето над фабриките му.

— Вече си човек на мира.

— Просто в момента не съм човек на войната, господарке. Има разлика.

— Но сега твориш, съзиждаш, даваш нещо на света.

— Това е задачата ни на нас, вулканите. Докато не се опитомим и не се превърнем в покорни планини.

— Предизвикваш ме.

— А ти само ме дразниш, господарке.

Тя каца, нозете й стъпват върху стръмния покрив на една фабрика. Кълбата черен дим, които се издигат от комините, не оставят нито следа върху дрехите и кожата й. Димът се вие край нея, без да я докосва.

— Да те дразня? — пита господарката. — Как така?

— Изпълваш мислите ми — отвръща вулканът. — Нахлуваш в сънищата ми, но винаги се държиш на разстояние.

— И ти нахлуваш в сънищата ми — казва тя сухо, — но изобщо не се държиш на разстояние.

Вулканът се усмихва и тя за пореден път вижда злата радост в блесналите му очи.

— Господарката ми ме сънува? — пита той.

Тя отново литва.

14 от 32.

— Почакай, господарке! — вика след нея вулканът. — Имам дар за теб!

Тя се носи в небето зад гърба му, високо-високо над прострените до хоризонта фабрики и мини, изникнали в земите на народите, с които вулканът доскоро воюваше.