Патрик Нес - Жената жерав

Ханк се отправи към кухнята, Аманда видя втрещената Клеър да слиза по стълбите от горния етаж, следвана по петите от Джей Пи.

— Тя се е нанесла тук — каза Клеър.

В първия момент Аманда не можа да проумее чутото.

— Кой?

Клеър сниши глас до шепот.

— Кумико.

— Сериозно?

— Ти не си знаела, така ли?

— Не. Ти пък откъде разбра?

Лицето на Клеър придоби виновно изражение.

— Поразрових се в гардероба на Джордж.

— Мамо…

— Наполовина пълен е с женски дрехи и неща. Значи, или тя се е нанесла тук, или Джордж трябва да ни разкаже някои доста интересни работи за личния си живот — Клеър огледа малката претъпкана стая и двете с Аманда чуха гласовете на още пристигащи гости. — Всъщност, къде е тя? Как изобщо изглежда?

— Косата й е кестенява… — започна Аманда, но после осъзна, че не знае как точно да продължи с описанието.

— Благодаря ти, мила — отвърна майка й. — Това стеснява кръга до почти всички присъстващи.

Партито бързо плъзна из цялата къща — в кухнята и дори в задния двор, въпреки хладната вечер.

— Добре дошли — повтаряше Джордж и наливаше вино във взетите под наем чаши. — Добре дошли.

Жена, която никога през живота си не беше виждал, го прикова с поглед, изпълнен едва ли не с молба, която той нямаше как да подмине.

— Дали бихте могли да ми посочите домакина?

Джордж примигна.

— Моля?

— Лицето Джордж Дънкан — отвърна жената, пийна от виното си и направи отвратена физиономия. — Пътувах чак до тук, за да поговоря с него за изумителните му творби, а вместо това мръзна в някакъв заден двор в… — повторна физиономия — предградията.

— Ами да, добре — каза Джордж. — Когато видя домакина, обезателно ще го пратя при вас.

— Искам да кажа — продължи жената и махна с цигарата между пръстите си към паянтовия гараж на Джордж, пристроен от блокчета газобетон, — това някаква лоша шега ли е? Или цялата тази къща е своеобразно продължение на неговото изкуство, как смятате? — после се обърна към него, обзета от внезапно вдъхновение. — Може би нещо подобно на творчеството на Рейчъл Уайтрийд 9 9 Рейчъл Уайтрийд (род. 1963) — модерна английска скулпторка и архитектка; основен лайтмотив на работата й е опитът чрез материални обекти да се предаде присъствието на празното пространство — Б.пр. ! Ами да, само че вместо празнота с формата на къща, ни е представена самата къща!

— Не, мисля, че той просто живее тук.

Жената изсумтя презрително. После се обърна към един мъж наблизо — него Джордж също никога не беше виждал — и попита:

— Вие също ли смятате, че той живее тук?

— Не ставайте смешна — отвърна мъжът. — Кога мислите, че ще показват новите плочки?

Джордж усети как една ръка го хваща за лакътя. Обърна се. Кумико.

— Къщата е претъпкана — рече тя.

— Така ли? — Джордж завъртя ръка, за да си погледне часовника и при това изля неволно сериозно количество червено вино върху пода на задната веранда. Жени и мъже, чиито имена не му бяха известни, отскочиха настрани с досада. — Едва осем часът е.

— Кои са всички тези хора? — прошепна Кумико.

Джордж също би искал да узнае това. Партито изобщо не трябваше да бъде такова, трябваше да присъстват приятели и роднини, и само неколцина представители на този нов свят, в който двамата с Кумико така внезапно се бяха озовали — неколцина колекционери на изкуство, които все повтаряха колко дълбоко свързани се чувстват с Джордж и Кумико посредством техните произведения — като при това всички гости трябваше да могат да се съберат в една малка, удобна част на къщата. Непретенциозно парти. В тесен кръг.

Не такова.

— Ами онзи тип, който купи първата плочка, ме попита дали може да доведе приятел и предполагам, нещата са се разчули и…

Кумико огледа тълпата, но тревогата й очевидно не беше кой знае колко сериозна.

— Малките наденички няма да стигнат.

— Не мисля, че тия хора си падат по малки наденички…

— Джордж? — Рейчъл се материализира иззад рамото му, подобно на отровен газ. Джордж на секундата се стегна, сигурен, че и Кумико е доловила напрежението му. Беше излязъл на двора, защото това беше възможно най-отдалеченото от Рейчъл място, където можеше да застане, без да му се налага да напуска квартала. Очите на Рейчъл уловиха светлината от прозорците на кухнята и за секунда проблеснаха в зелено. Като зловещите ефекти по снимките, помисли Джордж.

— А вие можете да бъдете единствено Кумико? — продължи Рейчъл.

— Да — отвърна Кумико. — Несъмнено бих могла да бъда единствено аз.