Патрик Нес - Жената жерав

Кумико се усмихна.

— Би могла да го изядеш, разбира се — отвърна и отвори малкия куфар, който носеше вместо дамска чанта, — но после ще си чистиш зъбите доста дълго.

И подаде плочката на Аманда.

— Не мога да я приема — смаяно отвърна Аманда. — Сериозно, не е възможно да я приема.

— Харесва ли ти? — попита Кумико плахо. Поразената Аманда си даде сметка, че въпросът е зададен напълно искрено. Тя погледна отново плочката, взря се в невероятната й красота, попи неочакваната й приповдигаща аура — сякаш не я гледаше, а направо потъваше в нея. Не можа да се спре да не откаже първоначално такъв твърде скъп подарък, но сърцето й, о, как го искаше сърцето й, как само го искаше, искаше, искаше…

— Дали ми харесва? — прошепна в отговор, неспособна да откъсне очи от картината. — Дали ми харесва?

Продължи да гледа апликацията. И я гледа. И я гледа още и още.

— Чувствам… — промълви. — Чувствам я като…

Вдигна очи, решена да каже „любов“ или „прошка“, несигурна какво точно ще изрече езикът й, и смаяно видя, че Кумико беше изчезнала. На пейката беше останала да лежи малка кесийка от плат, явно предназначена за калъфче на плочката.

И някъде наоколо, довяно сякаш от ветреца, се носеше позволението Аманда да бъде собственичката на картината.

Следващите срещи с Кумико се оказаха странно трудни за организиране.

— Тя седеше точно до мене, татко — каза Аманда на баща си по телефона: беше го набрала в секундата, в която беше станала от пейката (преди това обаче старателно, но бързо беше прибрала плочката в кесийката; хора от околните пейки вече бяха почнали да задържат погледи върху апликацията). — Искам да кажа, възможно ли е?

— Не знам, мила — думите на Джордж долетяха до нея като шепот, надвиквани от нещо, което звучеше като клиент, силно недоволен от предоставените му от ателието услуги. — Кажи ми, ти хареса ли я?

— Дали съм я харесала? Искам да се омъжа за нея!

В отговор Джордж въздъхна така по момчешки облекчено, че на Аманда Й се прииска да може някак си да прегърне баща си по телефона.

— Какво става там при вас? Да не би Мехмет пак да е объркал нарочно някоя поръчка?

— Не, просто един човек, който предлага големи пари за следващата плочка — отвърна баща й с леко напрегнат тон. После замълча, защото входната врата на ателието се затръшна с такава сила, че дори Аманда я чу. — Трябваше да сме готови с нея днес, но Кумико в последния момент реши, че не може да я продаде. Както се досещаш, човекът се разстрои.

— Тя често ли прави така? — попита предпазливо Аманда, притиснала кесийката с плочката до гърдите си, пазейки я от докосванията на минувачите, докато си проправяше път по пренаселения тротоар обратно към работното си място. — Да решава да не продава в последния момент?

— Ами не — отговори Джордж. — Всъщност, никога досега не се е случвало…

— Да не би да е смятала, че плочката има някакъв дефект?

Джордж изненадано замълча за момент.

— Не знам — отвърна. — Не съм я виждал тази плочка. Кумико просто ми се обади, каза, че апликацията не става за продажба и това беше. По тези въпроси й се доверявам напълно. Да не би на теб да ти е споделила нещо?

— Не, не — промърмори Аманда. Продължи да се взира в калъфчето, докато Джордж продължи да приказва, а тя — да му дава едносрични, но положителни отговори относно Кумико, докато през цялото време се бореше с неочакваното нежелание да каже на баща си за подаръка, който беше получила.

— Цялата история е доста странна — най-сетне обобщи тя и приключи разговора.

Следващият път , рече си. Следващият път ще му кажа.

Но грешеше.

През следващите седмици Аманда не само не успяваше да организира повторна среща с Кумико, но изведнъж и Джордж се оказа труден за откриване, дори и когато ставаше дума за това да гледа Джей Пи. Или беше на кратка ваканция с Кумико в Шотландия (страхотен избор, няма що), или беше зает да прави апликации и да купува ново оборудване за ателието. Най-сетне обаче той определи точна дата за партито, на което щеше да представи Кумико на всички, включително и на част от колекционерите на картини — те явно настояваха все по-упорито да се запознаят с нея — и, слава Богу, тази дата беше достатъчно скоро, но Аманда установи, че жадува за още, макар че така и не можа да изясни дори на самата себе си за „още“ от какво по-точно жадува.

— Той казва, че е изкарал достатъчно, за да изплати напълно ипотеката — каза тя по телефона на майка си една вечер, а отговорът прозвуча така, сякаш Клеър се почувства лично обидена от тази вест.