Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Баща й обичаше да разказва историята за пътуването на Хитлер до Айфеловата кула. Фюрерът се възхищавал на Париж. Искал да го превърне във втората столица на Райха, въпреки че го бил посетил един-единствен път. Чичото на баща й работел на Айфеловата кула и когато се разбрало, че Хитлер иска да се качи на върха, той и негов приятел бързо развалили асансьора.

Често говореше за великите герои: Жан Мулен. Луси Обра. Любима му беше Роз Валан. Веднъж каза на Делфин, че искал тя да се казва Роз, но майка й отказала.

Валан работела като пазач в Галери Насионал дьо Жо дьо Пом 30 30 Музей на импресионистите към Лувъра. — Б.пр. по време на окупацията. Германците уведомили предварително, че няма да закачат произведенията на изкуството и музеите, но французите им нямали доверие. Когато войските нахлули през 1940-а, Лувърът се оказал наполовина празен. Французите крили произведенията на изкуството почти две години — в криптата на Сен Сюлпис, в провинцията, където щели да бъдат в безопасност. „Мона Лиза“ била пренесена в Тулуза с линейка.

Французите постъпили разумно, защото останалите произведения на изкуството били откраднати. Нацистите използвали „Жо дьо Пом“, за да сортират и трупат заграбеното от големите музеи и частни колекции в Париж. Разпределили го за германските випове и офицери с висок чин. Не предполагали, че Роз Валан знае немски и записва откъде идва всяко произведение и къде отива. След освобождението на Париж тя помогнала за връщането на четирийсет и пет хиляди творби. Делфин се запита защо е решила да се прави на герой. Какви ли качества притежаваха тези хора?

Когато Анри се върна, тя му разказа за посетителката и заяви:

— Трябва да направим нещо по въпроса.

Той махна недоволно с ръка.

— Стига глупости.

— Ами ако е истина. Ако нацистите са откраднали „Солсбъри“ от истинския собственик? Сега и ние ставаме част от кражбата.

Анри въздъхна.

— Това е нелепо предположение. Само защото нацистите са вършили подобни ужасни неща, ние ли трябва да правим репарации? Та ние дори не сме били родени по време на войната. Освен това не можеш да притежаваш Страдивариус. Можеш само да го пазиш известно време, след това да го предадеш на следващия му закрилник.

Стори й се, че долови отчаяние в думите му, опитваше се да убеди сам себе си.

Анри продължи:

— Не знаем историята на нито един от инструментите, които продаваме или колекционираме. Може да са имали щастливо минало или да са преживели трагедия. Сега обаче това има ли значение?

Той, изглежда, имаше право, но от този момент насетне всеки път, когато Делфин видеше цигулката, я побиваха тръпки. Когато Анри пътуваше, тя покриваше стъклената витрина с чаршаф. Когато някой споменеше възможен купувач, независимо дали ставаше въпрос за Виртуоза, или за друг, тя се оживяваше, записваше си цялата информация и дни наред напомняше на Анри за възможността.

Едва пет месеца след посещението на Хелена Кауфман терористи блъснаха самолети в Световния търговски център в Ню Йорк. Докато гледаше събитията по телевизията, Делфин не можеше да повярва, че подобно нещо се случва. Плака, когато си представи колко семейства са съсипани.

— Това ще ни се отрази ужасно — заяви Анри.

Тя се почувства неловко, защото той се проявяваше като егоист, макар и единствено пред нея.

— Стига глупости — сряза го тя.

Той обаче се оказа прав. Бизнесът им започна да запада. Американците се страхуваха да летят и на никого не му беше до купуване на инструменти. Следващата година се оказа най-лошата.

Анри беше невероятно депресиран. Мълчеше, минаваха дни, без да проговори.

През повечето време магазинът беше празен. Дълговете им се трупаха. И преди бе имало подобни спадове, които продължаваха един или два месеца и винаги завършваха с облекчение в последния момент, докато този път кризата продължи десет месеца и нямаше изгледи нещата да се променят. През юни той й каза през сълзи, че ще се раздели с цигулката „Солсбъри“, за да спаси магазина. Виртуоза щеше да записва Двоен концерт на Бах с главния цигулар на Парижката опера в края на юли и се разбраха да дойде да я вземе.

До пристигането му Анри седеше сам със Страдивариуса почти всяка вечер, след като станеха от масата. Галеше нежно цигулката, сякаш се радваше на старо куче, което иска да приспи. На Делфин й мина през ум, че би я занесъл в леглото, ако тя позволи.

Изпита облекчение, когато разбра, че ще се отърват от нея, но я болеше за съпруга й. Последната вечер останаха до късно, загледани в стъклената витрина. Тя стисна ръката на Анри. Той беше толкова чувствителен, толкова лесно раним. Делфин се запита колко ли време ще му е необходимо, за да се възстанови.