Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Тъй като се страхуваше някой да не заспи, преди той да приключи, Делфин го окуражаваше да разказва по-пикантните истории, свързани със скандал или трагедия. В средата на деветдесетте Давиловият Страдивариус от 1727-а бил откраднат от дома на виртуоза Ерика Морини дни преди смъртта й, когато била на деветдесет и една. По това време тя била в болница, а семейството й така и не посмяло да й каже, че цигулката е изчезнала, искали да й спестят болката.

През 1936-а, по време на петнайсетминутна почивка между изпълненията си в руския ресторант „Беър“ в Ню Йорк, неизвестният цигулар Джулиан Олтман пресякъл улицата до Карнеги Хол, където изнасял концерт полякът Бронислав Хуберман. Хуберман пътувал с двоен калъф за цигулки, в който поставял два от най-прекрасните инструмента на света: един Гурниери и Страдивариуса „Гибсън“. След като прочела това във вестника, майката на Олтман му подхвърлила да открадне цигулката, която Хуберман не използвал същата вечер.

И така, Олтман подкупил пазача на вратата към сцената с хубава пура и се вмъкнал в съблекалнята на Хуберман. Грабнал Страдивариуса и го скрил под палтото си, докато Хуберман бил на сцената и изпълнявал безупречно соната на Франк.

Олтман скрил идентичността на цигулката, като я намазал с вакса. Свирел с нея на сватби и в кръчми почти петдесет години и казал истината едва когато бил на смъртно легло. Хуберман получил трийсет хиляди долара компенсация за загубата, която претърпял през трийсетте. Когато вдовицата на Олтман отнесла цигулката в „Лойдс“ в Лондон през 1987-а, тя била оценена на повече от милион.

Страдивариусът на Анри се казваше „Солсбъри“. Понякога той го даваше, за да свирят на него за шест месеца или за година, но след известно време си го искаше обратно. Не можеше да търпи да са разделени и когато му го върнеха, веднага го поставяше в стъклената витрина и го съзерцаваше.

Много колекционери и музиканти се бяха опитвали да го купят от него. Той бе отказал на всички. Делфин го видя да се колебае един-единствен път, на вечеря, когато стар куратор, негов приятел от Москва, Пьотр Ефимов, каза:

— Да знаеш, че Виртуоза се интересува.

Очите на съпруга й заблестяха за миг, като на дете, което гледа свещите върху тортата по случай рождения си ден. Виртуоза беше един от любимите изпълнители на Анри. Млад цигулар от Ню Йорк. Като цяло, съпругът й не се интересуваше от американските изпълнители, надути типове, които записваха албуми със Стинг и смесваха Саймън и Гарфънкъл с Бах. Въпреки че беше млад и елегантен, Виртуоза беше традиционалист, също като Анри. Веднъж гледаха негово изпълнение на концерт за цигулка на Бетовен с Берлинската филхармония и Анри го призна за гений.

— Той е необичаен — заяви Ефимов, докато вечеряха. — Бяло американче, хранено с царевица, някъде от Средния запад, а какви умения само притежава!

— Какво значение има, че е бял и е от Средния запад? — попита друг гост, млада американка, която беше дошла да купи необходимото за „Парамаунт Пикчърс“. Делфин затаи дъх. Американците бяха толкова докачливи по отношение на расата, а тя имаше нужда от продажбата.

— Тези умения са характерни за определени групи, докато при други не съществуват — обясни Ефимов. — През първата половина на двайсети век най-великите солови изпълнители на света бяха руските евреи и източноевропейците. Яша Хайфец, Нейтън Милщайн. Ефрем Зимбалист. Миша Елман. Талантът е водещото, но какво превръща едно талантливо дете в дете чудо? Репетициите. Това е всичко. А кое дете е в състояние да си избере само пътя в живота? Това произлиза от нужда, която движи родителите. Когато евреите на някои места нямат право дори да живеят в столиците, родителите приемат децата си като своя билет за Запада.

Момичето от „Парамаунт“, изглежда, остана доволно от отговора, тъй като Ефимов беше руски евреин, а американците бяха убедени, че можеш да кажеш всичко за собствения си народ.

След това обаче той продължи:

— Ще забележите, че днес повечето от надарените млади цигулари са азиатци. И в този случай родителите копнеят да се изнесат на Запад. Всички знаем, че азиатците са най-трудолюбивите, така че от чисто техническа гледна точка те са великолепни. Според мен обаче им липсва музикалност. Цигулката не се е превърнала в част от телата и кръвта им, както е при нас. Заслушайте се, когато един китаец свири на примитивен народен инструмент, и ще чуете такава красота, звукът ще ви изпълни. За цигулка обаче не може и дума да става. Там е безнадеждно.