Джей Съливан - Диамантите са завинаги

— По времето, когато са били откраднати — започна жената, — инструментите не са имали кой знае каква стойност, освен сантиментална. Повечето са били пазени в семействата от поколения. Евреите, които са били изпратени в концентрационни лагери, са изгубили безкрайно много. Дори не са се замисляли за нещо толкова незначително като цигулка. Сега обаче тези инструменти струват милиони. Опитваме се да ги върнем на законните им собственици.

Делфин разбра защо Анри е пренебрегнал писмата — нямаше никакво намерение да връща Страдивариуса.

— Разбирам колко ви е трудно — рече тя. — Само че съпругът ми е наследил цигулката от баща си. За него е много ценна.

— А баща му кога се е сдобил с нея? — попита жената.

— Трябва да е било през петдесетте.

Хелена Кауфман кимна многозначително и я погледна така, сякаш й казваше, че трябва да се засрами.

— „Солсбъри“ е сред цигулките, за които подозираме, че са били откраднати — заговори тя. — Сигурно си давате сметка, че документите отпреди свекър ви да я купи не са били проверени.

Бащата на Делфин веднъж я заведе до мемориала на мъчениците от депортацията, издигнат в памет на 200 000 френски жертви на нацистките концентрационни лагери. От 78 000 евреи, депортирани от Франция — 11 000 били деца — само 2500 се върнали живи. Тя дълго не можа да забрави тъмния коридор, осветен с кристал за всяка жертва, и плочата на пода: „Те отидоха на края на света и не се върнаха“.

Месеци наред след това сънуваше кошмари. Разплака се пред баща си една вечер и го попита защо я е завел там. Той й разказа какво е било да се живее в Париж по време на нацистката окупация. Никога нямало да забрави началото на окупацията, хората и животните, които извеждали от града, за да ги качат на влакове, незнайно за къде. След това германските войници марширували всеки ден по Шанз-Елизе. Знамената със свастиката се развявали пред „Отел льо Мьорис“. Имало купони за бензин и само тук-там се мяркал по някой автомобил. Почти всички карали колела. Нямало нито достатъчно топлина, нито храна. Хората били гладни, кожа и кости. Бабата и дядото на Делфин и съседите им се редували да отглеждат пилета в апартаментите. Ако чуели, че месарят е заредил стока, хората се нареждали на опашка в четири сутринта, въпреки че било незаконно.

По-големият братовчед на баща й бил арестуван и застрелян, задето бил на улицата след вечерния час, който започвал в девет. Обикновено подобни прегрешения се разминавали, но за нещастие същия ден хора от Съпротивата застреляли германски войник, а винаги когато се случвало подобно нещо, германците избивали двайсет французи за отмъщение, независимо какви били престъпленията им.

Много хора изчезнали, разказваше баща й, вещите им оставали и били единственото доказателство, че някога са съществували. Една нощ съседите им евреи били изведени. По-късно научил, че измрели в Аушвиц — и слабият, тих баща, който винаги четял книга, и многословната майка, която пеела, докато простирала, и момченцата близнаци, едва на осем.

Сега се замисли за всичко това.

— Няма как да ви я дадем — беше единственото, което каза. — А и откъде сте сигурна, че това е една от търсените цигулки?

Делфин знаеше, че светът на редките инструменти е печално известен с потайностите си. За разлика от картините или скулптурите, някои инструменти нямаха почти никакви документи, така че невинаги можеше да си сигурен къде са живели, преди да попаднат в ръцете ти.

— В миналото постигнахме много успехи при връщането на онова, което нацистите са отнели от нашите хора — банкови сметки, картини и други. Оказа се, че те се проследяват по-лесно. С инструментите е по-трудно, но сме убедени, че задачата си струва. Може би е най-важното, с което сме се заемали. Една картина ще я закачите на стената, но цигулката разказва историята на хората, които са свирили на нея.

Делфин й обеща да говори със съпруга си. След като жената си тръгна, тя се почувства нервна и превъзбудена. През нощта не можа да спи, не спря да мисли за това. По някое време след три влезе в кабинета на Анри и отключи стъклената витрина. Гледа цигулката дълго, сякаш дървото щеше да й разкаже историята си.

През 1940-а баща й е бил едва на дванайсет. Не беше участвал в Съпротивата, но се прекланяше пред онези, които бяха участвали дори по най-незначителния начин.

Повечето от хората, които бяха посмели да се включат, бяха или арестувани, или убити до шест месеца. Беше пресметнато, че са загинали около трийсет хиляди. Само че дори обикновените хора надигаха глас. Всяка сутрин всички пътници се изправяха, когато метрото навлизаше на гара „Джордж V“, и сядаха отново, щом влакът потегляше — това бе поздрав към краля.