Джей Съливан - Диамантите са завинаги

— Когато бизнесът ни потръгне, ще я откупим от него — обеща тя, макар да знаеха, че това няма как да се случи.

На следващия ден чакаха у дома и не отвориха магазина. Апартаментът им приличаше на погребален дом, но тя се постара да му придаде празничен вид. Извади купички солени фъстъци, маслини и поднос с хапки.

Двайсет минути след определеното време Виртуоза още не беше дошъл.

— M’a pose un lapin 31 31 Върза ми тенекия (фр.) — Б.пр. — заяви Анри.

— Не, ще дойде.

Пристигна с половин час закъснение, с черни дънки, неприбрана в панталоните риза и гуменки „Кънвърс“. Беше изключително красив във всяко отношение — едър мъж, с дълбок, тътнещ смях, приятен глас, широки рамене и гъста черна коса. Когато го гледаха в Берлин, не им се беше сторил толкова едър, но сега, в апартамента им, сякаш изпълваше стаята.

Настоя да му казват Пи Джей, име, което й се стори ексцентрично, типично американско. Заговориха на английски, не казаха и дума на френски.

Тя се притесняваше как ще се държи Анри, но той й се стори доволен. Извади Страдивариуса и помоли Виртуоза да посвири. Тя не беше сигурна дали не прекалява с тази молба; беше чела в един вестник, че на Виртуоза понякога му плащат хиляда долара на минута за изпълненията. Но беше важно той да пробва цигулката и явно нямаше нищо против те да слушат.

През годините имаше няколко теста, в които слушателите не бяха направили разлика между Страдивариус и детска цигулка. Когато обаче Пи Джей седна на канапето й и засвири „Адажио“ на Албинони, тя веднага разбра, че пред нея е забележителна двойка. Забеляза цветовете в музиката му. Наситено сапфиреносиньо и великолепно червено. Звукът беше толкова сладък и красив, същевременно в него имаше нещо тъжно. Когато той свиреше, тъгата в живота й се връщаше, събираше се в гърлото й, изливаше се в сълзи.

Заведоха го на вечеря в „Льо Флоримонд“.

Този път той закъсня само с петнайсет минути.

— Bonjour! — поздрави с подчертано „р“, след това влезе в ресторанта. — Изгубих се. Всички улици тук ми се струват еднакви.

По време на вечерята Анри се държа така, сякаш провеждаше официално интервю.

— Значи си от щата Охайо?

— Точно така.

— Професионалният ти дебют е на шестнайсет с оркестъра на Кливланд, нали така? Първият ти албум излиза следващата година. Завършваш обучение в „Джулиард“, след това получаваш стипендия „Ейвъри Фишър“ за обещаващи американски изпълнители на класическа музика.

Делфин се намръщи. Анри говореше така, сякаш се опитваше да информира Пи Джей как е протекъл собственият му живот.

— Точно така. Спечелих стипендията на двайсет и една. Страшно вълнуващо — призна той, макар че начинът, по който го каза, съвсем не беше вълнуващ.

— Formidable 32 32 Страхотно, забележително (фр.) — Б.пр. — въздъхна Анри. — Разкажи ни за записа, над който работиш тук. И двамата сме почитатели на Бах.

Пи Джей понечи да отговори, но съпругът й продължи:

— Изключително трудна работа, тъй като Бах не е поставил никакви обозначения за динамика. Как да спазиш точно намеренията му, след като нито един от оригиналните нотни листа не е запазен.

— Освен концертите за клавесин — изтъкна Делфин.

— Да, но какво ли би казал Бах, ако ги чуеше изпълнени на пиано? — вметна Анри.

Тя се разсмя.

— Още малко и ще кажеш на Пи Джей, че концертът трябва да се свири задължително с помощни струни.

— Невероятно е, че музиката му е жива почти триста години — рече Пи Джей. — Понякога се питам какво би казал Бах по този въпрос. Прекарал съм безброй часове в изучаване на динамиката и орнаментиката. Това е една от любимите ми творби.

— Ами новите композитори? — попита Анри. — Често ли свириш техни произведения?

— Не. Срам ме е да си призная, но е така. Все още уча по един концерт на година и имам чувството, че едва съм се докоснал до класиците. Но пък ги харесвам — разказваше Пи Джей. — Фен съм на Арво Пярт. С удоволствие бих изпълнил неговата „Spiegel im Spiegel“ 33 33 Огледало в огледалото (нем.) — Б.пр. някой ден. Струва ми се обаче, че публиката предпочита по-традиционни творби. Искат Брамс. Но тази музика е толкова предсказуема.

Делфин остана доволна от преценката му.

— Напълно съм съгласна.

— А какво ще кажеш за френските композитори? Равел, например? — попита Анри.

— Музиката му много ми харесва, разбира се.

— Стори ми се интересно, че си избрал да запишеш Двойния концерт с французин — отбеляза Анри. — Има ли някаква разлика в начина, по който свирим ние и американците. Как мислиш?