Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Този път обаче Анри изглежда наистина беше болен. Хукна към банята и повърна.

— Добре съм, нищо ми няма — рече, когато се върна в стаята и се просна на леглото. — Merde! 34 34 По дяволите (фр.) — Б.пр. Как е възможно да се случи точно когато ще ходим на вечеря?

Делфин се изненада. Анри почти никога не ругаеше.

— Сигурна съм, че Виртуоза ще си намери по-интересно занимание — отвърна тя.

— Не! Не можем да се проявим като чак толкова невъзпитани и да го оставим сам. Ти ще отидеш.

— Аз ли? Защо?

— Доколкото знам, не си е взел мобилен телефон. Няма как да се свържем с него, за да го предупредим, че няма да идем.

— Можем да оставим съобщение в хотела му.

— Просто го забавлявай, мила. Знам, че не ти харесва много, но бъди любезна. Става въпрос за бизнес.

Тя знаеше, че е много повече от това, но нямаше желание да му противоречи.

Делфин пристигна в ресторанта точно в девет. Беше с червена пола до коляното, бяла копринена блуза без ръкави, шал и сандали. Тоалетът, с който беше ходила на работа. Косата й беше вдигната на хлабав кок.

Той закъсня с петнайсет минути, както предишната вечер.

— Леле, че си хубава. Къде е Анри?

Тя се почувства поласкана, макар че той не се извини за закъснението. Когато седнаха, му каза, че съпругът й е останал у дома, защото е настинал.

— Много неприятно — рече Пи Джей. — Не трябваше да се разкарваш заради мен, а да си останеш у дома и да се грижиш за него.

— Той може и сам да се грижи за себе си — отвърна тя.

— Щом казваш. — Погледна менюто. — Какво е хубаво тук?

Двойката до тях ги погледна. Заведението беше малко, само с десет маси, поставени съвсем близо една до друга. Пи Джей говореше по-високо от останалите, но, изглежда, не забелязваше. Делфин сниши глас почти до шепот с надеждата той да последва примера й.

— Всичко е хубаво — отвърна тя. Запали цигара и му предложи. Той поклати глава.

— Кажи как мина записът?

— Много добре! След това се правих на турист, което сигурно ще ти се стори тъповато.

— Тъповато ли?

— Отегчително.

— Ясно.

— Ходих на върха на Айфеловата кула — рече той. — Чакането беше пълна лудница, но пък горе е адски красиво. Ти ходиш ли там?

— За последно съм се качвала като дете.

Той кимна.

— Аз никога не съм се качвал на върха на Емпайър Стейт Билдинг, а живея на четирийсет пресечки оттам. Както и да е, след това се разходих покрай Сена и се опитах да отида в Лувъра… всъщност отидох, но… боже, той се оказа огромен. Купих това за мама. — Бръкна в малка хартиена торбичка и извади пластмасово преспапие със сняг и малък Нотр Дам. — Тя ги събира — обясни той. — После седнах пред едно кафене, защото в самолета четох пътеводител и там пишеше, че това било задължително.

Тя се разсмя и се замисли колко типично американско е всичко това: сяда пред някое кафене и се радва на деня, защото е прочел в пътеводителя, че така се прави.

— Как ти се стори?

— Добре. Не беше по-различно от това да пиеш кафе в Ню Йорк, само дето повече хора пушеха. Жените тук са толкова красиви — знам, че е стереотип, но е истина. Виж, езикът е труден. Напоследък все съм някъде, където не знам как да кажа друго освен „здрасти“. Тук обаче имам чувството, че десет парижани ме преценяват всеки път, когато отворя уста. Чувствам се малко неловко.

Делфин се усмихна. Не се чувстваше чак толкова неловко, след като не си беше направил труд да научи друго освен bonjour и merci.

— Какво друго да направя, преди да си замина? — попита той. — Има толкова много неща за гледане. Невероятно е. Един приятел ми каза да видя Сен Мартен.

Делфин кимна. Кварталът беше нов, бохемски и на Анри дори не би му минало през ум да го разгледа. Тя не знаеше много за него.

— Колко време ще останеш? — попита.

— Още две седмици.

— Така ли? Анри не ми е казал.

— Сигурно не съм му казал. Никога не оставам повече от ден, максимум два, но този път реших да си направя истинска ваканция. Графикът ми е почти празен до септември, което ми се случва рядко. Моля те, не ме разбирай погрешно. И двамата бяхте много мили. Аз обаче гледам да не се събирам много с хора от музикалните среди, стига да е възможно.

Тя не се обиди от думите му, беше на същото мнение, но той реши, че я е засегнал.

— Не че разговорите не са ми приятни — продължи той. — Израснал съм в семейство с пет деца и най-сериозната тема за разговор беше дали да гледаме „Семейни връзки“, или телевизионна игра. Родителите ми са свестни хора, умни, но нямат много фантазия. Понякога това ми липсва.