Джей Съливан - Диамантите са завинаги

— Да не би да обвиняваш човек, че е отишъл да се поразходи, за да се освободи от стреса?

Той се ококори.

— Да не би да сравняваш следобедна разходка с орален секс със стажантка? Ти си невероятна жена.

— Вземи нашия Митеран — изтъкна тя. — Беше женен, със синове, и имаше дъщеря от любовницата си. Любовницата и дъщерята бяха до останалата част от семейството на погребението му. Никой нямаше нищо против. Според французите на хората не им влиза в работата какво вършиш. Освен това проявяваме повече здрав разум към тези неща. Не че ги правим по-често от вас, но не сме чак толкова възмутени, когато се случи нещо подобно. Дори Елисейският дворец, където живеят френските президенти, е бил построен като резиденция за любовницата на Луи XV, мадам Помпадур. В Америка вие сигурно щяхте да изгорите сградата до основи.

Когато сервитьорът дойде, Пи Джей наблюдаваше внимателно как Делфин поръчва.

Изпиха бутилка вино и по чаша шампанско с десерта. Без Анри атмосферата беше коренно различна. Почти не говориха за работа. Пи Джей се оказа по-приятен събеседник, отколкото тя предполагаше, обсъждаха филми, филмови звезди, които бяха разбунили духовете в Америка, и начина, по който страната му се беше променила след терористичните атаки. Когато вечерята приключи, Пи Джей настоя да плати.

— Толкова се радвам, че дойде — призна той. — Благодаря ти.

Канеше се да се сбогува и тя усети разочарование. Представи си как се прибира в апартамента си, тихото жужене на телевизора в хола, включен на новините.

— Трябва да отидеш и във Версай — подхвана отново старата тема. — Дворецът й градините са невероятно красиви. Пътуването с влака е много приятно. Ще минеш през много симпатични градчета.

— Добре. Благодаря. Слушай, ще бъде ли невъзпитано, ако те поканя на питие?

Сърцето й затрепка.

— Ни най-малко. Знам едно приятно място.

След няколко минути тя вече даваше напътствия на таксиметровия шофьор да ги откара до „Отел дьо Грийон“. На тъмната задна седалка Пи Джей протегна ръка към предпазния колан и пръстите му докоснаха нейните.

— Трябва да кажа на Анри какво сме намислили — рече тя.

Думите й прозвучаха странно, но той гледаше през прозореца към профучаващите сгради.

— Градът е много красив — изтъкна Делфин. — Няма друг като него.

Написа есемес на съпруга си: „Американецът иска още едно питие. Прибирам се скоро, надявам се.“

Анри отговори бързо: „Горкичката. Извинявай! Благодаря ти, че се съгласи.“

— Какво е това? — посочи Пи Джей.

Тя погледна към неоновата реклама над градините „Тюйлери“.

— Летен карнавал.

— Да отидем ли? — предложи Пи Джей.

— Сега ли?

— Разбира се.

Той се ухили. Тя помоли шофьора да спре на портата. Вътре цигански оркестър дрънкаше на тамбурини, семейства се бяха настанили до масите за пикник, пиеха вино, ядяха палачинки и захарен памук. Деца скачаха на батути и сякаш летяха във въздуха. Двамата тръгнаха по пътеката и минаха покрай къща с призраци, след която имаше поне двайсет различни игри. Някакъв човек слизаше с олюляване от въртележка.

— Май някой се е издрайфал — посочи го Пи Джей.

Градът беше оживен в този час. Тя не помнеше откога не е ходила вечер на друго място, освен в концертна зала или ресторант.

Когато стигнаха до края на панаира, минаха през една порта и пресякоха площад „Конкорд“. Тя кимна на портиера пред „Льо Крийон“ преди да влязат през въртящата се врата, сякаш очакваше той да я познае, макар никога да не се бяха виждали.

Когато влязоха във фоайето с шахматно подредени мраморни плочи на пода, бели колони и позлатени кристални полилеи, Пи Джей погледна дрехите си.

— Подходящо ли съм облечен за тук?

Делфин кимна.

— Добре си.

Преведе го покрай затворените врати на бутика, където бяха изложени най-добрите модели на „Диор“, „Прада“, „Лансел“. Фоайето се разшири, след това отново се стесни, докато минаваха покрай огромни сребърни вази, пълни със свежи бели рози. Завиха наляво към бара с червени кадифени столове, стени с тъмна ламперия и матирани прозорци. Когато Делфин беше момиче, барът беше в сутерена и съвсем не беше толкова изискан. Наричаха го Американския бар.

— Ела насам — посочи тя към маса до пианиста. — Това е любимото ми място.

Все още беше рано, едва единайсет, и заведението предстоеше да се напълни. Имаше осем малки масички и двайсет и четири места плюс още осем на бара. Много по-малко, отколкото по времето на баща й.