Джей Съливан - Диамантите са завинаги

— Ако отида на рецепцията и взема стая, ще се качиш ли с мен? — прошепна той.

Тя усети как зърната й се втвърдяват, а краката й потръпват.

— Май трябва да ти зашия един шамар.

Той я целуна отново и плъзна ръка в косата й. След това стана от масата.

— Дай ми две минути.

Делфин помаха на сервитьора и плати спокойно, сякаш непрекъснато правеше подобни неща. Напитките бяха по двайсет евро. Знаеше, че стаите са по деветстотин на вечер. Никога не се беше качвала горе.

Когато Пи Джей се върна, не спомена цената, нито пък факта, че вече си има чудесно жилище в Латинския квартал. Протегна ръка.

— Ела.

В асансьора се притиснаха един към друг, гърбът й бе опрян в стената, а ръцете му пълзяха по цялото й тяло. Целуна я със сила, почти с жестокост. Докато вървяха по коридора, продължаваха да се целуват, притиснати, а на всеки няколко крачки се блъскаха в стените.

Той отключи вратата на стаята и още преди тя да чуе затварянето, я вдигна за дупето и я положи на леглото, сякаш не бе по-тежка от перце. Събу бикините й, след това коленичи на пода и нежно разтвори краката й.

След като се любиха, на нея не й се искаше да се прибира. Струваше й се невъзможно да стане от леглото. Само че минаваше полунощ, а и какво щеше да каже на Анри?

Стана и си събра дрехите. Той лежеше и я наблюдаваше как се облича.

— Ще дойдеш ли с мен във Версай? — попита.

Тя се разсмя.

— Кога?

— Утре.

— Няма как.

— Намери начин — отвърна той. — Моля те. Ще те чакам тук в десет.

В таксито на път към къщи тя се чувстваше толкова лека, че трябваше да притисне ръка към гърдите си, за да не се понесе. Опита да си напомни, че той е просто едно американче, което иска да се възползва максимално от френската си ваканция — хубаво вино, Айфеловата кула и гола парижанка в хотелското легло. Само че й се стори, че има нещо повече.

Анри спеше. Сърцето й блъскаше, когато се отпусна до него. Стори й се, че бие толкова силно, че ще го събуди, но той не помръдна. На сутринта, когато будилникът издрънча точно в седем, тя така и не бе успяла да заспи. Той се обърна и я погледна.

— Какво ново? Как прекара с американеца?

— Добре — отвърна тя.

— Толкова ли беше зле?

— Добре беше. Просто в момента не ми е съвсем добре.

— Миличката ми — заговори той като на любимо дете. — Искаш ли от специалното ми лекарство?

Специалното лекарство, което тя често му носеше след твърде дълъг обяд, беше чист, хубав скоч, който той пазеше в килера.

— Не. Май съм прихванала твоя стомашен грип.

Беше сигурна, че ще забележи лъжата, но той не се усети.

— Защо не си починеш днес? Аз се чувствам много по-добре, а днес нямаме срещи. Мога сам да се справя с магазина.

Тези думи тласнаха съдбите им в различни посоки.

Тя остана да лежи, заслушана как той се подготвя за деня в другите стаи на апартамента. Донесе й топла препечена филийка с масло и кафе на поднос, преди да излезе.

— Да не започнеш да подреждаш гардеробите или нещо подобно — предупреди я той. — Просто си почини.

Щом той излезе, тя взе душ, облече се, гримира се внимателно, сложи си парфюм и избра хубаво бельо. Предишната нощ Пи Джей й беше казал, че момичетата в Ню Йорк, дори младите, носят огромни грозни памучни гащи. Как ги нарече? Бабешки гащи, нещо подобно. Делфин избра сутиен и прашка от фина дантела в черно и виолетово.

Взе метрото до „Льо Крийон“. На всяка спирка си казваше да не се надява прекалено много. Можеше дори да не го завари там. Когато пристигна. Пи Джей беше застанал отпред и щом очите им се срещнаха, по лицето му се разля прекрасна усмивка.

Обядваха във Версай, в кафене на тротоара, целуваха се на масата като тийнейджъри. Тя му показа живописното кметство — истински палат, сладкарниците, в които се продаваха съвършени, дребни плодове и зеленчуци от марципан. Разхождаха се през селото хванати за ръце, след това отидоха до двореца, където продължиха да се целуват. Целуваха се и в галерията с огледалата, и в градините, и под сянката на дъба на Мария Антоанета, който според надписа, кралицата спасила от изкореняване през 1790-а, малко преди да бъде обезглавена.

— По този път се стига до Симетиер де Гонар — посочи тя, докато се връщаха към влака. — Едит Уортън е погребана там.

Пи Джей я погледна недоумяващо.

— Писателката — подсказа му тя.

— Аха! — Той се смути. — Не познавам добре френските писатели.

— Едит Уортън — повтори тя, като се опита да произнесе името като американка, защото реши, че акцентът й го е объркал. — Тя е нюйоркчанка.