Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Приближи се сервитьор — кльощав старец с бяла коса и стегнат черен костюм. Делфин не го познаваше.

Поръчаха си шампанско.

— Този хотел е най-добрият в Париж — рече тя. — Правят всичко с финес. Ако гостът е жена, всеки ден подреждат свежи цветя в стаята й, оставят женски списания, има специално диетично меню и пътеводител за най-добрите места за шопинг.

Той се подсмихна.

— Ако някой хотел в Америка се опита да направи подобно нещо, сигурно ще ги съдят.

— Защо? — учуди се Делфин.

— Феминизъм.

— Имаш ли си приятелка в Ню Йорк? — попита тя.

— Не, госпожо. Имам много момичета и приятелки, но не и гадже.

— Защо така?

— Просто нямам късмет в любовта. Имаше едно момиче. Шанън. Беше отдавна.

— Какво значи отдавна за двайсет и три годишен мъж? — попита тя. — Та ти си още почти дете.

Той се разсмя.

— Скъсахме преди година.

— Какво се случи?

— Първо, аз нямам време. Почти не се виждахме. Тя обаче беше специална. Умна, но от семейство като моето. Мама я обожаваше. По едно време си мислех да се оженим. Само че непрекъснато се карахме. Карахме се, после се сдобрявахме, после пак се карахме. Както става обикновено.

— Чакай да позная — прекъсна го тя. — Влюбваш се безумно в жените още щом се запознаете. След това излизате веднъж, втори път, говорите си цяла нощ, ти ги вкарваш в леглото и губиш интерес. Никой не е виновен, но въпросните жени страдат за теб, молят те да ги приемеш обратно, а ти не изпитваш нищо.

Той наклони глава на една страна.

— Може би.

— Ти си мъж в голям град, възможностите са толкова много, че не можеш да се въздържиш и се възползваш също като момче в сладкарница.

— От опит ли говориш?

— Може би. Ти си un cavaleur 36 36 Сваляч (фр.) — Б.пр. . Опитен женкар.

— Предпочитам да се наричам романтик — поправи я той.

Тя се разсмя.

— Май не си твърде впечатлена от мен — отбеляза той. Беше очарован от тази мисъл.

— Млад си — оправда го тя. — Не можеш да се сдържаш.

Не спираше да споменава младостта му, сякаш за да докаже на себе си, че не флиртува, а просто му дава съвети. Често се наслаждаваше на очарованието на флирта, когато беше с Анри. Откакто беше омъжена, мъжете се държаха различно с нея. Този път обаче й се струваше по-опасно от обикновено.

— Ами Анри? Той на колко е? На шейсет? — попита Пи Джей. — Сигурно е трийсет години по-възрастен от теб.

— Престани да ме ласкаеш.

— Говоря сериозно — отвърна той. — Ама каква е тази работа с готините жени и старите мъже? Трябва да дадеш шанс на някой млад мъж.

Думите му увиснаха за момент, когато сервитьорът донесе шампанското. Делфин имаше чувството, че са ученици, на които им се е разминало на косъм, след като са преписали на теста. Отпи малка глътка шампанско, за да се стегне. Трябваше да прекрати този разговор. Не беше честно към горкия Анри.

— Анри е едва на петдесет и пет — прошепна тя. — Разликата ни е петнайсет години. — Тя не разкриваше възрастта си пред никого, но този американец… Цялата тази вечер й се струваше напълно нереална.

— И двамата не изглеждате на годините си — отвърна той. — Ти си великолепна. Сигурно хората ти го повтарят непрекъснато. Сигурно те спират на улицата.

Делфин се разсмя.

— Ти май се напи.

— Не искам да обидя стария Анри, но той сигурно коленичи всеки ден и благодари на Господ, че си е хванал готина жена като теб.

Истината бе, че мъжете цял живот й повтаряха, че е красива, докато Анри рядко споменаваше външния й вид.

— Съпругът ми се интересува повече от красотата на инструментите.

В мига, в който думите й се изплъзнаха, тя разбра, че е много пияна. Трябваше да се прибира. Щеше да допие чашата и да си тръгне. Междувременно щеше да смени темата.

— Харесва ли ти музиката? — попита. Пианистът беше преполовил съвършеното си изпълнение на „Нощ и ден“, една от любимите й мелодии.

— Много. Обожавам Коул Портър.

— О, и аз — призна тя. — Когато става въпрос за пиано, този бар има една интересна история. Тук Мария Антоанета идвала на уроци, докато сградата била дом на граф Дьо Крийон. Горе има апартамент, в който отсядал Ленард Бърнстейн заради красивото дървено пиано в хола. Не съм го виждала, но било невероятно.

— Да отидем да го видим — предложи той.

В този момент тя усети топлата му ръка на бедрото си. Не бе никак изненадана от усещането. Той се наведе напред и я целуна.

— Ти си най-невероятната жена, която съм срещал.

— Колко пъти досега си мислил същото? — попита тя, въпреки че й се искаше да е истина.