Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Сега вече американката остана ужасена. Делфин прецени, че това е подходящият момент за mille-feuille 27 27 Милфьой или многолистно тесто (фр.) — Б.пр. , макар и по-рано от предвиденото.

Седмица след вечерята получи официално писмо от самия Виртуоз. Той искаше да съобщи, че се интересува от цигулката. Беше готов да плати два милиона американски долара. Това бяха повече пари, отколкото платиха за магазина преди пет години, повече, отколкото струваше домът им. Тя обаче знаеше, че съпругът й няма да я продаде.

— Дай му я назаем — предложи тя. — Може да ти е приятно да чуеш как свири на нея.

— Да — отвърна Анри, но не спомена нито дума по този въпрос повече от година. Току-що си я беше взел от млад френски изпълнител и още не беше готов да се раздели с нея.

Един вторник, през пролетта на 2001-ва Делфин обслужваше единствения клиент в магазина, колекционер от Лондон. Беше дошъл да види чело на Тонони от осемнайсети век. Тя бе потърсила информация за него в интернет; беше вицепрезидент на водеща рекламна агенция и изкарваше по милион лири на година. Хобито му беше да събира инструменти.

— Сигурна съм, че ще ви заинтригува и лъкът, който току-що получихме — обясняваше тя на английски, когато в магазина влезе жена с тъмен костюм.

Делфин извади лъка от калъфа и го постави в ръцете му.

— Турт père 28 28 Баща (фр.) — Б.пр. — изтъкна тя и вдъхна дълбоко, сякаш лъкът бе напарфюмиран. — Който и да е свирил с него, е пукнал едва забележимо върха. Почти не се вижда, но, разбира се, оказва влияние върху качеството на звука. Все пак си остава ценен.

Жената остана до вратата. Не откъсваше поглед от Делфин.

— Un moment, s’il vous plaît 29 29 Момент, ако обичате (фр.) — Б.пр. — обърна се тя към жената. Беше развълнувана. Ако успееха да продадат и двете, това щеше да е най-доброто им постижение от месеци. Анри щеше да се зарадва.

Делфин приближи до жената.

— Заповядайте.

— Аз съм Хелена Кауфман — представи се тя, сякаш името й бе всеизвестно. — От Международния конгрес на евреите.

Вероятно видя, че Делфин не разбира, защото продължи:

— Бих искала да говоря със собственика, ако е възможно.

— Аз съм собственикът — отвърна Делфин.

Хелена Кауфман я погледна учудено.

— Да не би Анри Пети вече да не е собственик?

— Той ми е съпруг. В момента е в Берлин и оценява инструменти. За какво става въпрос?

Жената въздъхна.

— Моля да ме извините. Не искам да съм груба, но идвам чак от Брюксел с „Евростар“, за да говоря с него.

— Той очаква ли ви?

— Не, но така и не отговори на писмата ми, затова се наложи да взема нещата в свои ръце — обясни тя. — Сигурно сте ги получили.

Делфин нямаше представа за какво става въпрос.

— Аз поне не съм — призна тя. — Може Анри да ги е получил.

— Може ли да поговорим? — попита тихо жената и погледна англичанина. — Знам, че вероятно не е удобно.

— За какво става въпрос? — попита Делфин.

— Говорим с всички собственици, с които е възможно — продължи жената.

— Собственици на какво?

— Значи наистина не сте получили писмата. Собственици на цигулки — обясни тя. — Говоря за цигулки Страдивариус, Гуарнери и Амати. Най-добрите. На вас може и да не ви е известно, госпожо Пети, но хиляди от най-добрите инструменти в света са принадлежали на евреи, които са изчезнали или избягали по време на войната. Нацистите са набелязали въпросните инструменти, за да бъдат използвани в бъдещ университет в родния град на Хитлер. Знаем, че са избили много хора, за да се сдобият с цигулка като вашата.

Делфин не беше чувала за подобно нещо. Запита се защо Анри не е споменал за писмата.

Тя поведе жената към два тапицирани с плюш стола до вратата. Даде й знак да седне на същото място, на което тя бе седяла преди години, докато слушаше как децата на Франсоа Дюбре разговарят с мъжа, който щеше да стане неин съпруг.

— Моля ви, почакайте ме — помоли тя. — Ще се върна след няколко минути.

— Да не би да имате Страдивариус в магазина? — попита англичанинът.

Стори й се разочарован, сякаш, ако беше знаел, щеше да си тръгне с него преди половин час.

— Не — увери го тя. — Цигулката е от колекцията на съпруга ми.

Почувства се неловко. Искаше й се той да си тръгне, не се интересуваше дали ще купи нещо.

Той купи челото и обеща да помисли за лъка. Щом си тръгна, Делфин отиде при жената до вратата и седна на стола срещу нея.

— Казахте, че нацистите са крали страдивариуси. Какво общо има това със съпруга ми?