Джей Съливан - Диамантите са завинаги

— Имате ли планове за Коледа? — полюбопитства той, макар да не му влизаше в работата.

— Утре ще съм с приятели — кимна тя.

Морис, Джеймс и ченгето излязоха. Беше започнал да прехвърча сняг, който се задържаше по тревата и по предното стъкло.

— Значи душът е бил поне трийсет и осем градуса, а тя е била с ниска кръвна захар и се чуди, че й е прилошало — отбеляза ченгето. — Тези хлапета от „Харвард“ направо ме убиват.

Джеймс си помисли, че вероятно момичето просто се е почувствало самотно. Срещаха доста такива хора, въпреки че повечето бяха възрастни или откачени.

— Миналия петък се наложи да интубират момиче от същото общежитие. Пила толкова много, че не можела да диша.

Морис кимна.

— С други думи, обикновена петъчна вечер.

— Леле, човече, мразя ги тези хлапета — продължи ченгето. — Знаете ли, че по време на баскетболните мачове говорят против Университета на Масачузетс? Наричат ги Школа за безопасност. Това е тяхната представа за обида. Смотаняци. — Той поклати глава. — Както и да е. Лека работа.

Когато се качиха в линейката, Джеймс се наведе напред и отвори жабката. Извади шишенце „Адвил“, изтръска три хапчета в ръката си и пресметна, че с тези ще станат шест за деня. Преглътна ги и подкара към бара на „Елси“.

След минута чуха познатия глас на Нона:

— Пи четири.

— Мама му стара — въздъхна Морис.

Джеймс посегна към радиото. Преди да натисне копчето, се обърна към партньора си:

— Докато си вземеш бургера, май наистина ще дойде време за ядене, мама му стара.

Изражението на Морис беше много сериозно, когато го погледна.

— Господи, дано грешиш!

Делфин беше застанала в средата на хола и оглеждаше стореното. Беше преобърнала масичката за кафе, не че имаше причина, просто така й се прииска, и надраска повърхността й с острието на ножицата.

Счупи великолепна лампа, която беше открила в антикварен магазин в Бруклин. С Пи Джей се бяха скарали заради лампата. Той настояваше, че не била неговата, сякаш някога бе имал усет за стил и красота. По това време вече се караха за всичко.

През шестте години брак Делфин и съпругът й се бяха карали само за две неща. Първо, скоро след сватбата, Анри реши, че иска дете. Мечтаеше да има дъщеря, която да се казва Жозефин. Това бе името на по-голямата му сестра, която се бе удавила едва на три. Беше странно. Делфин се съмняваше, че родителите му биха искали да им се напомня за момиченцето толкова дълго след смъртта й, а и тя нямаше желание да ражда. Беше на четирийсет, прекалено стара. Дори да се беше съгласила, бе убедена, че съпругът й е твърде стар, за да стане баща. На петдесет и пет не му бе работа да иска бебе.

Другото, заради което се караха, беше Страдивариусът.

Цигулката беше гордостта на съпруга й. Когато канеха някого на вечеря, той я донасяше на масата още преди Делфин да е сервирала сирената. Нищо друго не бе в състояние да го накара да грейне така. Ако имаше нова публика, Анри можеше да говори за Страдивари цяла нощ. Разказваше на гостите, че имало много теории за това какво придава съвършенство на звука, но според него най-убедителната била свързана с период, известен на метеоролозите като Минимум на Маундер — период между 1645-а и 1715-а, по време на малкия ледников период в Европа. Недостигът на слънчева светлина бил причината за ниски температури, които забавили растежа на дърветата и това довело до неестествено плътна дървесина. Ако погледнеш дървесните кръгове на който и да е Страдивариус, веднага се виждало.

— Плътността е съвършена навсякъде — подчертаваше Анри и вдигаше цигулката, като я обръщаше ту на една, ту на друга страна. — Ако Страдивари беше отнел дори един допълнителен милиметър дърво, звукът нямаше да е толкова балансиран.

Обикновено гостите проявяваха интерес, ала любимият й съпруг не знаеше кога да спре.

— Това е оригиналният лак. Представяте ли си? Той не е само за красота. Оказва влияние върху звука. Има незначителна капка вода, попаднала върху долната част, но тя придава характер. Доколкото знам, „Лейди Блънт“ от 1721-ва е най-добре запазеният Страдивариус. Има си струни, но не и магаренце. Така е, защото е била единствено при колекционери, почти не е свирено на нея, което е истинско престъпление.

Делфин винаги се впечатляваше от знанията му по въпроса и дори се забавляваше. Анри знаеше местонахождението на почти всички от петстотин и четирийсетте страдивариуса и обичаше да споделя тази безполезна информация с другите: четири се намирали в музея Метрополитън в Манхатън, осем — в Кралската академия по музика, над десет — в музикална фондация „Нипон“, три — в института „Смитсониън“, две били собственост на Ицках Пърлман, и така нататък.