Джей Съливан - Диамантите са завинаги

— Да не би да имаш среща?

— Не. Просто реших да си тръгна следобеда. Имам рожден ден.

— О! Извинявай, не знаех.

— Няма откъде.

Сервитьорката й донесе салатата и предложи нова напитка.

— Да, благодаря — кимна Франсес. — За теб какво да бъде, миличка?

— Коктейл „Уайт Ръшън“ 24 24 Коктейл с водка и ликьор. — Б.пр. — поръча Мег. — Благодаря, Виктория. Моля те, пиши всичко на сметката на Хам.

— В никакъв случай! — възнегодува Франсес, но Мег вдигна ръка, за да й покаже, че няма намерение да се разправят.

— Днес имаш рожден ден.

— Благодаря ти.

— Какво мислиш за голямата новина? — попита Мег. — „Еър“ в Ню Йорк.

Франсес се запита дали всички на този свят са научили преди нея. Имаше чувството, че само за ден е станала напълно ненужна. Припомни си как преди тринайсет години, малко преди да стане член на „Мериън“, Мег й призна, че ще се местят в Ню Йорк. Така и не се преместиха. „Еър“ беше тяхното семейство, а Хам беше лоялен, също като Франсес.

— Аз оставам тук — призна Франсес. — Ще пътувам, както досега. За мен нищо няма да се промени.

Мег кимна.

— Хам също ще се опита да работи от тук. Никак не ми се иска да продаваме къщата, защото много я обичам. Съседите ни са много свестни хора. Преди десет години бях съгласна да се впуснем в приключение в Ню Йорк, но сега съм по-улегнала.

Франсес я погали по ръката.

— И с мен е същото.

— След като Хам се пенсионира, ми се иска да попътуваме — продължи Мег. — Никога не съм виждала Европа.

— Супер.

— Винаги мъничко съм ти завиждала, Франсес.

Франсес се разсмя.

— Боже милостиви, защо?

— Ти умееш да контролираш съдбата си. Аз пък се озовах на място, на което не съм и очаквала да попадна. А си представях, че ще стана майка. От момиче. Изглежда, не ни е писано да имаме деца. Тогава какво ми остава? Да бъда най-обикновена домакиня.

— При това най-страхотната — отвърна Франсес.

Мег сви рамене.

— Понякога ми се струва, че не можем да определим от какво сме се отказали, докато не стане прекалено късно.

В два след полунощ Франсес още не беше заспала. Трябваше да позвъни на Дороти, за да обсъди с нея случилото се, или пък на братовчедка си Маргарет, но сега бе прекалено късно. А знаеше, че няма да може да заспи.

Опита да се успокои. Така ставаше в живота. Бяха й вземали и други договори, бе получавала поръчки, над които бе работил друг. Нищо лично.

Когато настъпи утрото, тя облече най-елегантната си рокля, но въпреки това приличаше на чорлава учителка. Посивелият й кок висеше и не й оставаше друг избор, освен да си сложи очилата с дебели стъкла, които носеше от няколко години. Без тях не виждаше нищо.

Когато Дийн Лейт влезе в офиса й на токчета и с костюм с панталони, шит по поръчка, Франсес изпита неудържимо желание да се пъхне под бюрото и да умре. Никога не бе виждала жена в костюм с панталони, освен на корицата на „Уименс Уеър Дейли“.

— Здрасти, Франсес — поздрави Дийн. — Удобно ли е?

— Разбира се. Заповядай, седни.

Дийн стискаше дебела папка под неестествено тъничката си ръка.

— Донесла съм идеите си.

Франсес кимна.

— Хубаво. Дай да видим какво си измислила.

Дийн отвори папката. Тя бе невероятно женствено създание, красива, модерно облечена, но някак по-самоуверена от останалите жени, които Франсес беше виждала в тази офис сграда или в която и да е друга. Така се държаха съвременните работещи момичета. Тя не криеше женствеността си, нито пък се извиняваше за нея, както беше едно време. Напротив, подчертаваше я, и тъй като й беше дадено повече, отколкото на която и да било жена преди нея, тя изискваше повече.

— Първо искам да ти кажа, че се възхищавам на работата ти — призна Дийн. — Харесва ми колко много разкрива всяка от рекламите ти.

Франсес се насили да се усмихне.

— Благодаря ти.

— Тъкмо обнових някои неща. Опитвам се да стигна до хипитата и мечтателите. Ето…

Дийн плъзна лист по бюрото. На илюстрацията се виждаше психеделично петно в оранжево и синьо: жена с дълга коса и корона от цветя, голите й ръце бяха обгърнали кръста на мъжа пред нея. Зад двойката беше приседнал анимационен лъв.

Мили боже, имаше нужда от коктейл.

Текстът гласеше: „Мъж, който сам си е господар, е голямата ми любов. Силен, горд, самоуверен. Сега той ще сподели живота си с мен. Диамантите са завинаги“.

— Може би трябва да те предупредя, че „Де Беерс“ са консервативни клиенти — обади се Франсес. — Те си имат стриктни правила. Никаква религия в рекламите. Мъжете и жените не могат да бъдат… Искам да кажа, че не трябва да има… докосване.