Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Също като нея, той се тревожеше как ще живее сега майката на Натаниъл. Беше й изпратил достатъчно пари за цяла година. (Продължи да й изпраща, докато тя не почина.) Ивлин се стараеше да посещава свекърва си в Питсбърг веднъж в месеца, въпреки че тези уикенди бяха ужасни. Къщата й се струваше мрачна, потискаща, никой не смееше да спомене името на Натаниъл. Така и не разбра дали присъствието й им е приятно, или им навява болезнени спомени.

С Джералд беше различно. Те плачеха, но и говореха за Натаниъл през смях, разказваха си любимите случки от миналото. Между приятели съществуваха моменти на близост, случки, които един мъж не би могъл да разкаже пред любимото си момиче. Сега обаче Джералд й ги разказа. Тя остана очарована, че още има страни на Натаниъл, които й предстоеше да открие. Все едно да разбереш, че любимият ти роман има още четири допълнителни глави, които незнайно как не си забелязала досега. Джералд разбираше това, а Ивлин не можеше да си представи по-ценен дар.

Досега не беше прекарвала време само с Джералд. Откакто Натаниъл го нямаше, той й се струваше по-внимателен, по-искрен. Призна, че като момче бил срамежлив, а когато тя поклати глава през смях, той настоя:

— Кълна се, че е самата истина. След това компенсирах повече от достатъчно, като се превърнах в клоуна на класа.

Макар да беше от известно и богато семейство, той предпочиташе простички удоволствия. Харесваше обикновена храна и бейзболни мачове. Ненавиждаше балета. Не разбираше смисъла на романите. Четеше единствено вестници, като твърдеше, че ставали все по-странни и по-тъжни, дори по-забавни от романите.

Понякога в неделя я канеше на вечеря в грандиозния дом на родителите си в Уелзли. Родителите на Ивлин бяха сравнително богати, но в сравнение с тези на Джералд приличаха на просяци. Тя малко се притесняваше, но се стараеше да не го показва. Харесваше й, че Джералд се държи напълно естествено, че подхвърля пиперливи шеги, въпреки че майка му свиваше вежди, а икономът заставаше с изпънат гръб до него и му предлагаше да налее десертно вино.

Никой друг не беше в състояние да я развесели така. Често Джералд я заварваше потънала в самосъжаление: хлипаше в кърпичка у дома, слушаше „Някой да ме пази“ 26 26 Песен на Джордж Гершуин, изпълнявана от Франк Синатра, Ела Фицджералд, Сара Вон, Ета Джеймс, Барбра Стрейзанд, Стинг, Род Стюарт, Ейми Уайнхаус и др. — Б.пр. на грамофона.

— Дай да излезем, малката — предлагаше той и излизаха.

Прекарваха почти цялото си свободно време заедно. Беше различно да бъде с мъж, на когото не му се налагаше да мисли за пари. Джералд предлагаше „Лок-Оубър“ за вечеря, докато Натаниъл щеше да я заведе във „Уърстнаус“. Ивлин почти имаше чувството, че предава Натаниъл, затова казваше на Джералд, че предпочита хамбургер пред филе миньон.

Един зимен следобед двамата вървяха през обществената градина в снега и обсъждаха колко щеше да се развълнува Натаниъл, ако можеше да види, че Франклин Рузвелт е избран за президент. Джералд спомена, че е присъствал на реч, изнесена от Рузвелт в Ню Йорк, докато излизал с Фран. Тогава Ивлин се замисли над нещо, което й беше направило впечатление и се сещаше за него от време на време — не знаеше Джералд да е излизал на среща, откакто Натаниъл почина. Запита се дали вината не е нейна.

— Едва ли щях да се справя без приятелството ти — призна тя. — Благодаря ти, Джералд. Надявам се не обсебвам времето ти.

— Това е напълно невъзможно.

— Ама сериозно… Ти се върна в Бостън, за да започнеш нова работа и да си създадеш приятели, да срещнеш хубаво момиче. Не ти ли преча?

Той я погледна изненадано.

— Аз се върнах заради теб.

— Как така? — попита тя.

— Така.

— Мислех, че си се върнал заради работата.

— И в Чикаго можех да си намеря работа — сви рамене той. — Обещал съм на Натаниъл да се грижа за теб.

— Така ли?

— Освен това те харесвам, малката.

Тя се усмихна немощно. Не знаеше какво да каже.

— Искаш ли да спрем на Нюбъри Стрийт и да пийнем по чаша горещ шоколад? — попита той и на нея не й се наложи да казва каквото и да било.

Случи се няколко месеца по-късно, през пролетта, когато отидоха да вечерят в „Паркър Хаус“. Натаниъл бе починал преди една година, една седмица и два дни — тя всяка сутрин пресмяташе колко време е минало. Докато се хранеха, се разплака над омара си. Каза на Джералд, че вече не помни аромата на Натаниъл, нито смеха му. Джералд отвърна, че много добре знае как се чувства. Понякога забравял името на някоя песен или ресторанта, който са харесвали, докато са били в колежа, и първата му мисъл била да звънне на Натаниъл и да го попита.