Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Когато сервитьорът попита дали искат десерт, Джералд предложи да си разделят един. Тя кимна.

— Мелба — обърна се Джералд към сервитьора.

— Бостънски пай със сметана — поръча в същия момент Ивлин.

Разсмяха се.

— Какво ще кажете — попита Джералд сервитьора, — ще разрешите ли дилемата?

— Ще трябва да приемете избора на съпругата си — предложи сервитьорът. — Паят е нашият специалитет.

След като той се отдалечи, те останаха смълчани.

— Леле! — възкликна Джералд.

— Това беше съвсем неволна и разбираема грешка. — Тя вдигна лявата си ръка, на която блестеше смарагдът. — Още го нося. Май винаги ще го нося. Дали влизаш в категорията на старите моми, когато съпругът ти почине?

— Едва ли някой ще те вземе за стара мома, независимо от обстоятелствата.

Тя се усмихна.

— Чувствам се като пълна егоистка, че го казвам, но ревнувам от другите жени. Говоря за онези, които ходят по срещи, които си имат бебета, които се омъжват. Чувствам се наполовина жива, Джералд. Вече не съм част от този живот.

— Ще бъдеш — рече той. — Ще видиш.

Преди месец или два щеше да й стане неприятно от тези думи, но пък той едва ли щеше да ги изрече. Както обикновено, тя се почувства благодарна, че е част от живота й.

След десерта излязоха на улицата. Вечерта беше топла и Ивлин предложи да пийнат някъде по чашка. Понечи да попита Джералд какво ще каже, когато забеляза, че я наблюдава със странно изражение.

— Какво? — попита тя.

— Сервитьорът реши, че сме женени.

— О, Джералд, не се притеснявай.

— Не се притеснявам. Стана ми приятно.

— Как така?

Той заговори бързо:

— Не е ли очевидно, Ивлин? Луд съм по теб.

— Не говори така.

— Мислех, че…

— Какво? Само защото казах, че съм самотна, ти реши да предприемеш офанзива. Казал си на Натаниъл, че ще се грижиш за мен, и това включва да ме съжаляваш, така ли?

Той се намръщи.

— Да те съжалявам ли? Иви, харесвам те от деня, в който се запознахме.

— Престани — помоли тя.

— Ти беше с червен бански, а мокър кичур се беше лепнал за бузата ти.

— Така ли?

— Беше най-красивото момиче, което съм виждал. Исках да те поканя на вечеря, но Натаниъл те покани пръв. Ще ти призная, че отначало побеснях. Когато обаче те опознах, разбрах, че не си за такъв като мен. Беше над моето ниво, сякаш беше създадена за него.

— Не говори така.

— Истина е, нали?

Ивлин не знаеше какво да каже.

— Тъкмо затова той винаги се тревожеше дали ще си намеря подходящо момиче — продължи Джералд. — Чувстваше се виновен, защото знаеше, че си падам по теб, макар да бяхме наясно, че никога няма да си моя.

— Трябва да вървя — рече тя, когато едно такси спря до тротоара.

Цяла седмица нито се срещаха, нито разговаряха. Джералд й липсваше. Смееше се, когато си припомняше негов виц. Щом прочетеше нещо интересно, й се приискваше да му разкаже веднага.

Когато се върна от църква следващата неделя, той седеше на прага й. Тя усети прилив на радост.

— Какво ще кажеш да се поразходим? — покани я той.

Тя се усмихна.

— Добре.

Тръгнаха по калдъръмените улици, разказваха си как е минала седмицата им. Не споменаха казаното от него и тя откри с известна изненада, че й се иска той отново да повдигне въпроса. Продължиха така още два месеца. Всеки път, когато се замислеше над положението, в което се намираха, тя се чувстваше озадачена. Искаше й се Джералд да я целуне.

Най-сетне, в една гореща юлска вечер, тя го целуна. В целувката имаше искра, която не бе вярвала, че ще се появи, за която не бе и предполагала преди пет години, дори преди пет месеца.

— Сигурна ли си? — попита Джералд.

— Да.

Ожениха се след четири месеца, в задната градина на вилата на родителите му в Бъркшърс. Когато й предложи, Джералд й подари тънка златна верижка с пръстена. Без да каже и дума, той свали пръстена на Натаниъл и го сложи на верижката, след това я закопча на врата й.

Никога не обсъждаха дали Натаниъл би одобрил, защото знаеха отговора. Бяха наясно, че хората приемат положението като скандала на сезона. Един ден, когато влизаше във фоайето на училището, Ивлин чу коментара на една от учителките.

— А младоженецът е най-добрият приятел на първия й съпруг! Според мен не е редно.

Когато Ивлин се показа иззад ъгъла, жената поруменя.

Тя обаче не се вълнуваше какво говорят хората. С Джералд се бяха влюбили, въпреки че обстоятелствата бяха наистина необичайни. Дори Натаниъл да беше невидимият трети в брака им, той присъстваше само в най-добрия смисъл — мисълта за него и краткия му живот ги караше бързо да изглаждат неразбирателствата.