Джей Съливан - Диамантите са завинаги

— Тя е новата Франсес Зерети — изтърси веднъж Лок-старши.

— Нима? Какво стана със старата? — засече го Франсес.

Дийн се беше развела преди година. Работеше в нюйоркския офис. Франсес никога не се беше питала над какво точно работи младата жена.

— Така — продължи Младши. — Ами виж, тя ще ти помага с „Де Беерс“, тъй като ти си изключително заета.

— Не съм по-заета от обикновено — опъна се тя.

— Да, добре, както кажеш.

Франсес неочаквано усети как пламва, сякаш единствено сградата на „Еър“ беше останала без климатици в цяла Филаделфия. Разтегна кабела на телефона докрай и отвори прозореца. Нахлу хладен бриз и листовете, натрупани на бюрото й, се разлетяха.

— Като казваш, че ще ми помага, да не би да имаш предвид, че ще ми вземе поръчките?

Той замълча. Беше нервен.

Франсес седна.

— Да не би да махате мотото?

— Не! Все още много харесваме „Диамантите са завинаги“. Нещата не са толкова драстични, колкото ти се струват. Скоро ти предстои пенсиониране, това е всичко. Моментът е подходящ да започнем да прехвърляме работата.

— До пенсионирането ми остава повече от година — засече го тя.

— Това не е чак толкова много време, Франсес.

— Не знам колко внимателно следиш въпросните поръчки, но традицията на диамантения годежен пръстен набира скорост през последните няколко години. Някъде между шестстотин и седемстотин хиляди карата се продават всяка година на нови двойки. Това прави средно по половин карат на пръстен.

— Да, но значителна част от това зависи от браковете, които започват да намаляват. Много добре знаеш, че времената се променят. Напоследък всички под двайсет и пет се присмиват и отричат онова, в което вярват всички над двайсет и шест. Трябва да намерим начин да продаваме стария продукт на цяло едно ново поколение. Клиентът иска резултати.

Истина бе, че голяма част от водещите списания отказваха да представят диамантите в уводните си статии всяка година, дори през година. Рекламният отдел си беше свършил работата прекалено добре и диамантите вече не бяха новост. Що се отнася до нейната работа. Франсес я поддържаше на ниво, свежа, интересна, поне доколкото можеше.

— Правила съм това стотици пъти — отвърна тя. — Мога да го свърша и насън.

Тя беше единствената, която пишеше реклами за „Де Беерс“ през последните двайсет и четири години. Беше работила и над други поръчки: „Ярдлей“ от Лондон, „Сийлтест“, „Канон“, канцеларски материали „Крейн“. Дори й дадоха бонус за някаква глупост, която написа за компактен телефонен апарат. („Малък! Прелестен! Светещ!“) „Де Беерс“ обаче беше сърцето на цялата й кариера.

— Откога това момиче работи над моята поръчка? — поинтересува се тя. Почувства се като съпруга, която разпитва половинката си откога спи с икономката.

— С Джери Сиано от творческия отдел работят над някои идеи от няколко месеца — отвърна той с неудобство.

— Месеци ли каза?

И двамата мълчаха. Тя предположи, че Младши очаква от нея да вдигне скандал. Господ й беше свидетел, че това никак не я бе притеснявало в миналото. Преди четири години баща му и президентът на „Еър“, Уорнър Шели, бяха заминали за Йоханесбург, за да отпразнуват двайсет и петата годишнина на „Еър“ и „Де Беерс“. Тя се почувства засегната, че не е поканена. Никой не се беше сетил за нея. Не каза нищо, но те се върнаха ухилени до уши, разказаха на всички, че никога не са яли и пили така, похвалиха се със златните си часовници и тогава пред очите й падна червена пелена. Та нали тя бе свършила цялата работа!

Горкият Джери я покани в кабинета си, за да й покаже часовника, и Франсес веднага го нападна:

— А къде е моят златен часовник?

Той остана с отворена уста и очите му едва не изскочиха. Никой не смееше да му говори по този начин. Никой, освен нея. Оттогава тя често мислеше за този случай. Къде ми е златният часовник? Или по-точно, къде ми е диамантеният часовник?

В момента обаче се чувстваше прекалено засегната, за да вдига врява.

— Какво ще кажеш да накарам Дийн да се качи на влака утре сутрин и да ти покаже какво е направила? — предложи той.

Франсес не отговори. Това й се стори истински тормоз, но нямаше никакъв избор.

— Има и още нещо — продължи той.

— О, боже, сега пък какво?

— Ще преместим част от творческия отдел в Ню Йорк. Включително поръчките на „Де Беерс“.

Всички очакваха това да се случи, откакто Хари Батън почина преди две години. Всеки път, когато губеха договор, клиентът изтъкваше, че причината е, че не се намират в Манхатън и не са им под ръка. Бе тъкмо обратното, когато навремето я наеха на работа, когато филаделфийският офис им придаваше по-американски вид от останалите.