Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Само че от доста време бяха започнали да изостават. Бяха последната от големите агенции, които получаваха петдесет процента от бизнеса си от излъчвания в ефир.

— „Ей Ти енд Ти“ заплашиха да си тръгнат и това беше последната капка — обясни Джери. — Уорнър иска рекламата и графичният дизайн да са в Ню Йорк до следващия месец.

— Не мога просто така да се преместя в Ню Йорк.

— Знам — отвърна той. — Няма проблем. Много хора ще останат във Фили. Ще прехвърлим само част от големите поръчки. Ти ще останеш тук до пенсионирането си. Няма да ти е трудно.

— Искам да ми е трудно — натърти тя.

Много добре знаеше, че „Де Беерс“ няма нужда да се местят където и да било. Семейство Опенхаймер не стъпваха в Америка. За тях беше все едно дали агенцията се намира в Ню Йорк Сити, или в Тимбукту.

Усети, че не може да диша.

— Нищо лично — заяви най-сетне той. — Това е просто естественото развитие на нещата.

Той, разбира се, беше прав. Бизнесът беше безжалостен. Старците изхвърчаха, новите бяха добре дошли. Тя знаеше този факт открай време, но досега поне не беше от старците. За пръв път в живота си Франсес си представи как се е чувствала Бети Кид, когато тя се появи нетърпелива, готова да се заеме с работата й. Горката Бети.

Затвориха и Франсес отпусна брадичка на ръцете си и се загледа в стената. Новината не трябваше да я жегне чак толкова много. Нали все още имаше другите поръчки. Въпреки това…

По обяд си взе чантата и шапката и тръгна към асансьора. Ако някой я попиташе, щеше да каже, че има среща.

Отиде с автомобила си до Мейн Лейн, където градските небостъргачи отстъпваха място на великолепни стари къщи и дървета с широко разперени клони. Щом стигна в „Мериън“, влезе в облицованата с дървена ламперия трапезария, без да вдигне поглед, докато минаваше покрай дамите, които играеха бридж в приемната. Никога досега не беше идвала в работен ден.

Виктория, сервитьорката, беше колежанка.

— Здравейте, госпожице Зерети. Мартини с две маслинки ли?

— Да, мила, благодаря. И една пилешка салата.

— Веднага.

Когато й сервираха напитката, тя изпи половината на един дъх и рече на висок глас:

— Честит рожден ден, Мери Франсес.

Чувстваше се съвършено сама, готова да се отдаде на самосъжаление, въпреки че две от приятелките й щяха да я водят на късна вечеря. Не беше съвсем сама.

Прииска й се да има запис на разговора от сутринта, за да чуе всяка дума отново, да помисли на по-свежа глава. Джери й каза, че времената се менят, че имали нужда от нов подход.

Мисълта, че тя няма да се справи с работата, бе нелепа. Минали бяха едва няколко години, откакто бе спасила „Де Беерс“. Всички ли бяха забравили?

През 1960-та хората от „Де Беерс“ решиха да се сдушат с руснаците, вместо да се конкурират с тях, когато откриха огромни залежи на диаманти в Сибир. Диамантите бяха малки, повечето между два и четири карата, и бяха милиони. На пазара, създаден от „Еър“, нямаше нужда от такива камъни, но „Де Беерс“ държаха да контролират диамантите по цял свят, независимо къде са открити и колко са големи.

Джери пощръкля.

— Профукахме толкова време да убеждаваме хората, че истинското предложение за брак може да бъде изразено единствено с най-големия възможен диамант. Сега искат да се обърнем на сто и осемдесет градуса и да заявим: „Много се извиняваме, обаче се прехвърлете на малки диаманти.“ Кой ще ни вярва отсега нататък?

— Добре — отвърна Франсес, вече замислена над възможностите. — Какво прави диаманта специален, освен размера?

Той изчака половин секунда, преди да отговори:

— Нищо не ми идва на ум.

— Ще поработя над въпроса — обеща тя. — Няма страшно.

Когато се прибра вечерта, тя си наля питие и записа петдесет идеи, може би дори повече, до една неподходящи и ужасни. Уплаши се, че Джери е прав — не можеш цели три десетилетия да набиваш в главите на жените, че искат нещо, а след това най-неочаквано да настояваш да пожелаят обратното.

На събранието на следващата сутрин, за пръв път, откакто се помнеше, Франсес призна, че не може да предложи абсолютно нищо. Останалите предложиха още неподходящи идеи — защо жените да не си вземат по един голям плюс един малък. Какви ли не глупости.

След това тя се върна в кабинета си и извади тетрадката с всички реклами, които беше написала. Винаги се вълнуваше, когато разгръщаше страниците. Търсеше нещо, което да възпламени въображението й, макар да не беше наясно какво точно.

Най-сетне попадна на страница от петдесетте, покрита с бели маргаритки. Тогава се бяха опитали да приложат по-научен подход към пръстените. В тази обява тя беше писала за цвят, за бистрота, за шлифовка и карати. Идеята не беше кой знае какъв хит, затова я бяха изоставили и се върнаха към захаросаните сантиментални призиви.