Джей Съливан - Диамантите са завинаги

— Стремената тук са много добри. Има голяма разлика между смърч и червена ела — обясняваше той на момченцето, което кимаше сериозно, сякаш бе на търг в „Кристи“.

Анри я целуна за пръв път един тих вторник, когато магазинът остана празен часове наред. Тя остана шокирана, все едно бе пристъпил към нея, за да й залепи шамар. Той се отдръпна, но не й даде възможност да проговори.

— Имам среща. До утре.

На следващия ден я покани на вечеря. Ядоха entrecote frites 16 16 Пържола с картофи (фр.) — Б.пр. и изпиха бутилка вино. Челото на Анри беше обсипано с капчици пот. Почти през цялото време говори за магазина — не спря да обяснява, че трябвало да увеличат приходите по Коледа, и я попита дали според нея е разумно да пуснат няколко обяви в местните вестници.

Делфин се чувстваше изключително неловко и бе много объркана. Беше решила, че я е поканил на среща, и започна да се пита дали това не е просто извинение за целувката. Анри плати, но той винаги плащаше, когато излизаха някъде. Изпрати я до апартамента й, но той винаги я изпращаше, когато закъснееха.

— Благодаря ти за вечерята. Ще се видим утре, нали? — попита тя, когато стигнаха до вратата.

В този момент той я прегърна през кръста и я целуна страстно. Тя отвърна; стори й се невъзпитано да не отвърне. През цялото време остана с отворени очи и усети, че се ококорва.

Не го покани да се качи.

На следващата сутрин влезе в магазина през задната врата, тъй като знаеше, че той ще бъде отпред. На бюрото й в работилницата бе оставил ваза с рози и картичка. Стомахът я присви. На картичката пишеше: „Както сигурно си разбрала, аз съм лудо влюбен в теб.“

Делфин едва не подскочи. Лудо влюбен? Не можеше да си представи Анри да изпадне в състояние, което дори малко да наподобява лудост. В първия момент й се прииска да избяга, но в следващия той влезе в работилницата, понесъл купчина вестници. Щом я видя, бузите му пламнаха.

— Не съм те чул да влизаш — промълви.

Тя веднага забеляза, че е нервен. Посочи цветята.

— Прекрасни са.

Той се усмихна.

— Радвам се, радвам се. Снощи прекарах чудесно.

„Сериозно?“, помисли си тя.

— И аз — отвърна.

Той замълча за кратко.

— Най-добре да вървя отпред.

За момент тя се поколеба дали цветарката не е закачила грешната картичка. Може би някъде в Монмартър наскоро сгодена жена току-що е получила букет с бележка: „Браво, че отбелязахме рекорд, като продадохме нечуван брой флейти за един месец.“

Същата вечер в леглото Делфин премисли всичко. Анри я обичаше. Поне така си мислеше той. Как така не се беше сетила досега? Знаеше, че няма да й завърти главата, но това не бе довело до нещо добро досега. Анри беше мил, умен човек, двамата държаха магазин, сякаш имаха свое дете.

Излязоха на още вечери, които станаха по-приятни с течение на времето. Смееха се и общуваха с лекота. Сексът беше приятен, макар тя да не преливаше от страст. Научи повече за Анри — сам почти не се хранеше, сякаш умът му беше прекалено зает, за да мисли за прозаични въпроси като храна. Макар често да изглеждаше като най-самоуверения мъж във Франция, имаше моменти, когато изпадаше в черно настроение, също както баща й; понякога не ставаше от леглото по цели дни.

Също като баща й, Анри непрекъснато се тревожеше за безопасността й, за здравето й, за щастието й. Когато една вечер крадец дръпна чантата от рамото й тъкмо когато заключваха магазина, Анри го преследва до върха на хълма и макар да нямаше никакъв шанс да го настигне, опитът му я трогна.

Анри беше наследил огромния си апартамент в седми арондисман, докато нейният беше под наем. Тъкмо затова, след като излизаха пет месеца, той предложи тя да се пренесе при него, въпреки че щеше да живее далече от магазина и квартала, в който беше расла — чак от другата страна на реката.

— Не мога да напусна Монмартър — отвърна тя. — И апартамента си. Ще го изгубя завинаги.

— И без това не е достатъчно голям за двама ни — отсече той, забравил, че тя бе живяла там с баща си цели десет години.

— Как да се махна от Монмартър и да отида в онзи квартал за богаташи, който изобщо не е бохемски? Това е твърде буржоазно.

— Тълпите няма да ти липсват. Нито бохемите — отвърна той. Когато забеляза, че тя не се смее, вдигна брадичката й. — Нали ще работим там. По-нататък можем да се пренесем отново, ако чак толкова ти харесва.

Тя знаеше, че я лъже, защото той мразеше Монмартър и никога не би живял там. Въпреки това си позволи да повярва на думите му.