Джей Съливан - Диамантите са завинаги

След това тя и Анри излязоха. Делфин предполагаше, че той ще тръгне надясно, към Метро Бланш, и макар нейният апартамент да беше в същата посока, зави наляво. Той обаче тръгна с нея. Усети присъствието му като тежест. Спря рязко, обърна се и се сблъскаха.

— Не сте ли съгласна, че цялата тази работа е нелепа? — попита той, сякаш я забелязваше за пръв път.

Може и да беше така, но много неща бяха нелепи. Беше нелепо, че не бе имала сериозно гадже след университета, а въпросното гадже сега беше женен с две деца и имаше лозя в Бордо. На нея все още й разбиваха сърцето почти всяка година; беше си останала безнадеждна романтичка с вкус към неподходящи мъже. Беше нелепо, че е на трийсет и три и още няма представа какво да прави с живота си. Беше нелепо, че баща й, най-добрият и най-силен мъж на света, сега беше погребан в Симетиер дьо Монмартър, където котките и американските туристи редовно прескачаха гроба му. Донякъде тя го обвиняваше за неудачите си. Той се беше отнасял към нея като към най-специалното момиче на света и тя бе повярвала, че светът ще се съгласи с мнението му. Досега обаче беше живяла без ясен план, беше се оставяла на обстоятелствата.

— Странно предложение, наистина — рече тя. Запита се колко ли време Анри ще се бори за магазина и дали ще победи.

Тръгнаха по Рю Лепик, където имаше кафенета, магазини и сладкарници. Продължиха по хълма, докато не попаднаха зад гид, който говореше на английски на група туристи.

— Винсент ван Гог постигнал незначителен успех приживе. Точно тук, в дома на брат си Тео, е изживял последните си години, преди да се застреля. Според Тео последните му думи били „La tristesse durera toujours“. Някой знае ли какво означава? Някакви предположения? Означава „Тъгата ще остане завинаги“.

Американците започнаха да се снимат пред къщата.

Анри изви вежда.

— И какво ще правят с тези снимки според вас? Ще ги изпращат като коледни картички?

— „Мир и любов през този празничен сезон. Тук е живял Ван Гог преди ужасното си самоубийство!“

Той кимна.

— Постскриптум. „Тъгата ще остане завинаги“.

Тя се усмихна.

— Ненавиждам Монмартър — въздъхна той. — Тук се мотаят единствено туристи, претенциозни художници и bobos 8 8 Буржоа бохеми (фр.) — Б.пр. . Къде живеете?

— В Монмартър — отвърна тя. — Тук съм израснала.

Беше го споменала в магазина на Дюбре. Той да не й се подиграваше.

— Ох! — Той затвори очи и се плесна по челото. — Аз съм пълен кретен.

Тя едва сега разбра, че той е пропуснал този факт. Стори й се искрено смутен.

— Не, не. Всичко е наред. Монмартър не е за всички — рече тя, макар че не можеше да си представи човек, който не би се влюбил в тези улици.

Кварталът се беше променил, откакто тя беше дете. Навремето имаше boulangerie 9 9 Пекарна(фр.) — Б.пр. на всеки ъгъл, а сега повечето бяха затворили. Две от любимите на баща й бяха запазили старите си табели, но бяха променени — едната беше станала забавачка, а другата — правна кантора. Много от старите tabacs 10 10 Магазин за алкохол и тютюневи изделия (фр.) — Б.пр. бяха станали денонощни бакалии, а собствениците им бяха имигранти от Северна Африка. На една пресечка от дома й имаше дори магазин за замразени храни.

Тези промени обаче й доставяха удоволствие. Париж непрекъснато се променяше — оригиналното и дръзкото засенчваше установеното от хиляди години, старото и новото се преплитаха съвършено. В последните години тя беше ходила с баща си да гледа „Ред Хот Чили Пепърс“, Дейвид Бауи и Иги Поп в „Ла Сигал“ в Пигал, в същия театър, в който някога баба й и дядо й са слушали Морис Шевалие.

В някои отношения Монмартър още създаваше у нея чувството, че попада в друго време. Можеше да отиде в „О Лапен Ажил“, за да види представлението и да седне на столовете, на които бяха седели Модиляни, Пикасо. Реноар. Когато беше дете, всеки октомври тъпчеше с крака грозде като добро провинциално момиче в Кло Монмартър, където монахини и монаси произвеждаха по триста литра вино годишно още от дванайсети век. Баща й не обръщаше внимание на туристите, които се тълпяха пред катедралата и около въртележката в основата на стълбите и питаха: „Къде се намира «Мулен Руж», входът към въжената железница, статуята на сутиена на Далида“ — Далида, която бе внесла толкова радост с диско музиката си и подрусващите се гърди, а краят й бе трагичен. Делфин беше горда, че външните хора искат да надникнат в техния свят. Освен това мислеше, че най-хубавите части са онези, които туристите никога не виждаха — удивителната гледка на Париж от външните маси на „Ше Помет“ до върха на хълма. Ателиетата на художниците по таваните на старите къщи.