Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Когато дойде редът й, Делфин забрави онова, което щеше да й придаде тежест, и им разказа как е изгубила баща си само преди година.

— О, не! — извикаха децата, тъй като помнеха добрия Людовик Моро, който живееше зад ъгъла, в къщата с бръшлян, на Рю Кошоа. Тя се виждаше от входа на магазина.

— Все още ли живеете тук? — попита момичето.

— Да — потвърди тя. — Баща ви беше много добър човек. Знам, че ще обичам магазина не по-малко от него. Това е най-любимото ми място в цял Париж. Когато бях дете, татко ме водеше тук в събота сутрин. Той беше пианист и този магазин беше за него и дом, и работилница. Почиташе го повече от която и да е катедрала във Франция. След като почина, продължих да идвам тук. Баща ви беше много внимателен. Повтаряше, че татко е бил добър човек, един от любимите му клиенти, че мога да го посещавам винаги когато поискам.

След това децата се оттеглиха в работилницата. Дори на тях не беше позволено да влизат там, докато баща им беше жив, и Делфин се запита как ли се чувстват. Не казаха довиждане, не обещаха да се върнат. Не беше сигурна дали веднага ще съобщят решението си, или ще се обадят по-късно с присъдата.

— Да чакаме ли? — обърна се тя към Анри, а той сви рамене, сякаш му беше все едно, и излезе навън. Тя остана да го наблюдава как чака на тротоара пред обущаря цели десет минути. Беше стегнат мъж, висок колкото нея, на около петдесет. Имаше елегантни очила с черни рамки и носеше хубав костюм, но й се стори, че се чувства неудобно. Реши, че е от академичните типове, които вкъщи обличат огромни пуловери.

Най-сетне децата на Дюбре се върнаха. Момичето се усмихна и даде знак на Анри да влезе, а Делфин се почувства разочарована, но същевременно я обзе облекчение. Може би идеята не беше чак толкова добра. Тя не знаеше почти нищо за историческите инструменти и още по-малко за реставрацията. По всичко личеше, че съдбата е решила да я спаси от самата нея. От друга страна, имаше нужда от нещо ново, от предизвикателство, което да запълни празнините в нея. Вече не се интересуваше от романтика, не и сега, макар в миналото това да бе любимото й развлечение.

Заговори по-голямото момче, вероятно на двайсет и пет.

— Мосю Пети, мадмоазел Моро, заповядайте, седнете.

Този път всички седнаха около бюрото.

— Поговорихме си и решихме, че съществува съвършено решение — заяви той, но прозвуча повече като изказване на момче, отколкото на мъж. Имаше нежните очи на баща си и Делфин му се усмихна, тъй като знаеше как тежат подобни решения. Майка им беше много по-млада от баща им, но беше починала от рак преди няколко години. Сега те бяха сирачета, също като Делфин.

Момчето продължи:

— Съвършеният собственик на този магазин е…

— И двамата! — прекъсна го сестра му.

Тялото на момчето се отпусна. Тя му беше отнела момента и той не успя да скрие негодуванието си.

— Моля? — ахна Анри.

— Мосю Пети, вие познавате добре бизнеса. Учили сте при баща ни — продължи момчето. — А мадмоазел Моро е пълна със светлина и въодушевление. Тя е от квартала, разбира сантименталната стойност на магазина. Двамата ще работите добре заедно.

— Значи искате да купя магазина и да я наема, така ли? — попита Анри.

— Искаме да го купите заедно — уточни момичето.

— Тези неща не стават така — заекна Анри. — Не се купува собственост с непознат. Нещата могат много да се объркат. Или ни направете предложение, или приемете по-доброто. Проявете разум.

Делфин прехапа долната си устна. Не можеше да си позволи да наддава заедно с този човек. Разполагаше с пари колкото да купи магазина на ниска цена, а дори това щеше да я затрудни.

Момчето поклати глава.

— Ние не се интересуваме особено от парите. Просто искаме да постъпим така, както би се харесало на татко. Ако имахме възможност, щяхме да запазим магазина в семейството, но просто не е практично.

Анри се изсмя.

— Да не би това предложение да е практично? По-късно ще съжалявате, уверявам ви.

— Няма — настоя момичето. — Ще съжаляваме единствено ако се върнем след пет години и открием, че магазина го няма. Баща ни е оставил строги инструкции да го предадем в ръцете на най-подходящия човек — или хора, — ако нещо се случи с него.

— А татко беше непоправим романтик, така че… — добави по-малкото момче, замълча и кимна към тях. Делфин нямаше представа за какво намеква, а когато най-сетне се досети, седмици по-късно, избухна в неудържим смях.

— Не мога да приема — заяви Анри.

— Просто помислете — настоя по-голямото момче.