Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Мъжът се успокои, Морис кимна на Джеймс и се зае с работата си. Джеймс включи на скорост и остави сирената да работи.

— Как се казвате? — попита Морис. Стараеше се да поддържа небрежен разговор.

— Ами ти как се казваш? Рик? — попита мъжът.

— Рик. Ами ти?

Онзи пак се разкрещя:

— Мама ти стара, ако ме попиташ още веднъж, ще те фрасна.

— Спокойно. Как се казваш?

— Стисни ми ръката.

Джеймс ги наблюдаваше в огледалото за обратно виждане. Незнайно защо, Морис се прояви като пълен глупак или просто от съжаление протегна ръка. Джеймс видя как непознатият я стиска, след това вдига другия си юмрук и замахва.

— Макийн, отбий — изкрещя Морис и се дръпна рязко.

— Точно така. Макийн, отбий — обади се саркастично мъжът.

Джеймс спря и отпи глътка кафе.

Морис погледна пациента.

— Всичко наред ли е? Трябва ли да те вържа?

— Наред е. Африка. Дай да си стиснем ръцете.

Имаше медици, които биха отбили в някоя тъмна уличка, за да пребият изрода. Морис обаче не беше такъв човек. Преди няколко месеца пациент с пристъп изхрачи кръв в лицето му.

— Ха така. Сега и ти имаш СПИН. — Морис просто избърса кръвта с ръкава си и продължи, сякаш нищо не се беше случило.

— Приключихме с ръкостисканията — заяви той. — Да звъня ли в полицията?

— Добре. Рик, кораво момче си, печелиш. Лекарите няма да ми помогнат. Имал съм предостатъчно пристъпи и те не могат да ми помогнат.

— Ще те откараме в болница и там ще се погрижат за теб.

— Как ли пък не.

Морис кимна отново на Джеймс, той даде мигач и се вля в движението. Обади се по радиостанцията в Спешното, за да съобщи, че пациентът буйства. Донякъде му беше жал за човека. Беше очевидно, че е смахнат, а и беше съвсем сам на Коледа. Джеймс знаеше, че по-късно ще се смеят. През повечето време хуморът им беше черен, особено когато виждаха най-лошото — убийства или нещастия, свързани с деца. Поне по веднъж на месец прибираха дете, натъпкало нещо в устата си, което бе влязло в гърлото му — или игла за шиене, или писалка, какво ли не. Миналия месец попаднаха на шестгодишно момче, което се беше задавило с хотдог и сега беше в кома. Дори се пошегуваха: „Как да превърнеш върл почитател на телешкото в зеленчук?“

Като дете той никога не се притесняваше от опасностите. Колко следобеда само бе прекарал зад къщата и мяташе бирени бутилки по бараката, просто защото така му се искаше, а по-късно вадеше късчета стъкло от ръцете и краката си. Колко пъти само беше ходил на стоп с приятелите си до Бостън или скачаше свит на топка от покрива на гаража на Големия право в басейна. Само като си помислеше колко много неща можеха да се объркат. Неговите деца нямаше да са такива, нямаше да ги остави без надзор, нито да се отнася към тях толкова небрежно.

От задната част на линейката се понесе гласът на бездомника:

— Ти от коя част на Африка си, мой човек?

— От Атланта.

След пет минути пристигнаха в болницата. Джеймс беше много доволен да прехвърлят това смрадливо лайно на сестрите. Морис беше на ръба.

Качиха се обратно в линейката и той попита:

— Да поостанем ли тук, или да…

— Не, човече, искам си бургера.

Джеймс кимна и подкара към „Елси“.

— Смрадлив расист — подхвърли Морис.

Джеймс сви рамене.

— Има и по-гадни.

Големия и О’Нийл обичаха да го бъзикат, че Кеймбридж го е превърнал в чувствителна госпожица, която се мотае с хомо типове и чернилки, същите боклуци като пациентите му.

— Ирландски хомофоби хардлайнери като вас няма да издържат и ден на моята работа — отвръщаше той. — Вие, момчета, сте престъпни типове, изпълнени с омраза.

Шефът му наричаше това културна компетентност — да знаеш да се оправяш с всеки, да питаш наркомана от улицата: „Какво си направил, коктейл от мет и кока ли?“ След това влизаш в просторната къща на някой богаташ и той започва да се жалва, че го боли корем, а ти питаш: „Да сте имали пристъпи на метеоризъм, господине?“ Все едно си попаднал в тъпа реклама за дижонска горчица. Не трябваше да се притесняваш нито от богатите, нито от бедните, нито от гейовете, нито от нормалните, нито от белите, нито от черните, от никого.

Черно хлапе беше обрало съпругата му. Джеймс се постара да не споменава този факт пред Морис, страхуваше се да не каже нещо, за което после ще съжалява.

Беше благодарен, че е оставила нещастника да вземе каквото е искал. Шийла каза, че ако бебето не е било с нея, щяла да се съпротивлява, и Джеймс не се съмняваше в това. Помнеше една вечер в гимназията, когато отидоха на бар в Чарлстън. Бяха с един от по-големите му братовчеди и дори не се наложи да показват фалшивите си лични карти. Влязоха три момичета от „Хъни Бийс“ и заведението се изпразни. Дори момчетата се страхуваха до смърт от тях, защото те бяха пълни откачалки. Веднъж наръгаха едно момче от братството заради каса бира. Шийла обаче настоя да останат, за да си довърши напитката.