Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Познаваха някои от наркоманите и бездомниците по име — чести пътници, както ги наричаха. Знаеха пълната медицинска история на тези момчета и номерата на социалните им осигуровки, защото ги виждаха непрекъснато. Джеймс обаче не познаваше този.

Миришеше на алкохол и пикня, на гнило. Лесно го убедиха, че трябва да го качат в линейката, и го положиха на носилката. Морис се качи отзад и Джеймс се върна зад волана.

Вонята, която се излъчваше от мъжа, бе толкова противна, че му се наложи да диша в ръкава си.

Отвори прозореца, но не тръгна. Обади се на дежурния лекар и поиска разрешение да сложат интравенозна система, в случай че Морис сметне за необходимо. Винаги трябваше да искат разрешение от лекар, въпреки че те никога не отказваха.

След това взе папката от съседната седалка и започна да попълва доклада. С едно ухо обаче слушаше какво става отзад, за да е сигурен, че Морис е в безопасност.

— Редовно ли пиете? — попита колегата му.

— Да.

— Кога пихте за последен път? — Замълча, след това сам отговори на въпроса си. — Очевидно днес. Друсате ли се? Вземате ли някакви хапчета? Кокаин?

— Не се занимавам с такива гадости. Приключих с тях.

— Аха. Кога за последно се друсахте?

— Опитвам се да си спомня.

— Добре.

— Днес е различно — рече непознатият. — Усещам нещо като сърбеж в главата.

— Добре. Ще се опитаме да разберем каква е причината. — Гласът на Морис беше успокояващ, сякаш говореше на децата си. — И така. Защо бяхте в болница?

Последва мълчание.

— Трябва да знам кога за последно сте вземали лекарства — повиши глас Морис, като баща, който се кара на дете, което се е прибрало след определения му час.

Непознатият заговори предизвикателно:

— Всъщност не съм пристрастен.

Морис кимна.

— Пили ли сте валиум? Пушили ли сте крек?

— Ами да.

Морис разкопча ризата на непознатия и започна да го оглежда. Извади стетоскоп от джоба на панталоните, провери сърдечния ритъм и продължи да пита, сякаш водеше небрежен разговор.

— Кога беше последният път? Днес приемали ли сте наркотици?

— Не — повиши глас мъжът и Джеймс се обърна да погледне. — Мама му стара, мразя наркотиците. Мразя и тъпия Роналд Рейгън.

Стисна китката на Морис, но той се дръпна рязко.

— Постарайте се да не ме пипате.

Партньорът му говореше спокойно, както винаги, но Джеймс усети гнева му.

— Щеше да ме удариш, нали? — обвини го мъжът.

— Нищо подобно.

— Напротив, мой човек. Щеше да ме удариш. Няма проблем.

— Нямах никакво намерение да ви удрям — натърти Морис.

Следващите думи на пациента прозвучаха подигравателно.

— И как е да си супер афроамериканец?

Морис беше расъл на юг. Съпругата му беше янки, както той казваше — черно момиче от Роксбъри. Обичаше да повтаря, че Бостън е много по-расистко място от Джорджия.

— Супер — отвърна той, без да губи контрол. — Кога бяхте в болница?

Пациентът повиши заплашително глас.

— И как е да си супер афроамериканец?

— Супер. Бихте ли отговорили на въпроса ми? Имате ли някакви психически проблеми?

— Ами ти?

— Понякога — отвърна Морис. — Какво ти е, човече? Шизофреник ли си, от депресия ли страдаш, от безпокойство?

— От всичко, господин Гето.

— Май са ви слагали система.

— Ти ходил ли си в университета на Джорджтаун?

Морис въздъхна.

— Не съм.

— Аз съм ходил. Искам да отида в психиатричното отделение на болница „Кеймбридж“.

— Добре, но първо ще се отбием в Спешното — обясни Морис. — Така, този маншет ще измери кръвното ви налягане.

— Ще ти кажа истината, обичам те, приятелче.

— Знам.

Мъжът вдигна глава.

— Как е пенисът ти?

— Супер.

— Видя ли. Знам те аз. Това е шибаната истина. Ти си Рик.

— Аз съм Рик. Ще ми позволиш ли да ти сложа система? Друсал ли си се?

— Не съм, никога не се друсам.

— Имаш белези по вените. Нови има ли? Не мърдай.

Морис постави внимателно системата. Нямаше как да боли, особено при наркоман, който бе свикнал с игли, но човекът изкрещя силно.

— Ако ми скапеш шибаната ръка, и аз ще скапя твоята шибана ръка.

Джеймс си пое дълбоко дъх и усети как свива юмруци. Вече му беше ясно, че кретенът по всяка вероятност ще започне да се бие. Представи си как му се налага да скочи от седалката и да го повали с удар. Страхуваше се, че започне ли, няма да може да спре.

— Няма проблем, всичко е наред. Просто ти вдигам ръката — отвърна спокойно Морис. — Сега ще ти сложа предпазния колан, така че спокойно.