Джей Съливан - Диамантите са завинаги

— Аха.

Баща й беше разказвал за Турт, който унищожавал всеки лък, който не бил безупречен, творенията му подчертавали до съвършенство звука на цигулката в края на осемнайсети и началото на деветнайсети век, а сега се продавали приблизително на цената на ново ферари.

— Но не ми е любим — отвърна Анри и тя реши, че той иска да се похвали.

— Така ли?

— Не е.

— А кой ви е любим?

— В годината на раждането ми, татко купил цигулка Страдивариус за смешни пари. Подари ми я на десетия рожден ден. Друга, създадена същата година, се продаде за два милиона долара в Америка. Моята е била на генерал от армията на Наполеон. След продажбата много хора се свързаха с мен, но нямам намерение да се разделя с нея просто така.

Тя се отдръпна изненадано.

— Къде я пазите?

— У дома, в кабинета ми, в стъклен шкаф.

Истинска трагедия бе, че никой нямаше да свири на тази цигулка. Колко жалко, такъв съвършен инструмент. Беше като птица, хваната в клетка. Това влияеше зле на цигулката. Анри беше лютиер, би трябвало да го знае.

— Давали ли сте я под наем?

— Веднъж.

Анри допи кафето си и отхапа от шоколадчето в чинийката.

— Ако знаех колко струва цигулката преди двайсет години, сигурно щях да я продам. След това щях да съжалявам.

Тя кимна. Той се опитваше да обясни, макар да не бе сигурна какво точно.

— Децата на Дюбре прибързват. Виждат, че в това има пари и искат да ги получат.

— Може би има нещо повече — отвърна тя. — Може би просто обичат магазина, но не могат да го задържат.

Спомни си какви чувства я обзеха, докато разчистваше вещите на баща си, как й се искаше да запази всяка мръсна кърпичка и мухлясал нотен лист, същевременно й се искаше да е някъде другаде и вече да се е освободила от всичко това.

— Опасявам се, че може би не разбирате в какво се забърквате — подхвърли той.

— Така ли?

— Навремето имах магазин като този на Дюбре. Истината е, че този бизнес е непостоянен. Има години, когато върви безпроблемно, а после изведнъж настъпва пълно затишие. Дюбре има дългове. Който купи магазина, ще трябва да ги поеме. Това известно ли ви е?

Тя усещаше, че той не е лош човек, макар да се държеше малко арогантно. Искаше магазина, вероятно много повече от нея. Освен това беше прав. Тя не знаеше за дълговете, нито как да се предпази от фалит. Той определено беше по-добрият кандидат.

Канеше се да признае, че е прав, когато Анри продължи:

— Ами ако децата на Дюбре задържат магазина за една година и в това време ние с вас се опитаме да работим заедно? Нещо като изпитателен период?

Тя остана изненадана, но истината бе, че магазинът бе толкова свещен за него, колкото и за нея. Може би той не искаше да носи товара на цялата отговорност съвсем сам.

Делфин се съгласи да пробват.

Щом започнаха, осъзна, че никога не би се справила без Анри. Децата, които на пръв поглед следваха глупава, сантиментална приумица, се оказаха прави. Анри познаваше всички важни търговци и диригенти на симфонични оркестри в света и разбираше не по-зле от Дюбре фините инструменти. Можеше да поправи цигулка, да я оцени и да забележи находка, която друг би пропуснал. Той беше спокоен човек, толкова спокоен, че всеки би го помислил за скучен. Живееше в свой свят.

Нямаше желание да си бъбри с клиенти по цял ден, а точно тук беше нейната сила. На баща й му се налагаше да владее безупречно английски, за да се разбира с пияните американци в бара. Те се облягаха на пианото му, разпитваха го за Париж и неизменно настояваха да изсвири нещо от „Уестсайдска история“. Той я научи на всичко, което знаеше, на идиоми, които нямаше откъде да чуе. Знаеше как да накара туристите да се почувстват приятно, тъй като очакваха французите да са надменни и нелюбезни.

Ето че уроците на баща й се оказаха безкрайно полезни. Делфин откри, че може да убеди американска двойка във ваканция да плати осемнайсет хиляди франка за арфа, макар да не бяха помисляли за арфа през живота си. Щом видеше инструмент, тя преценяваше красотата му, умението му да донесе радост, дори да не знаеше нищо за качеството на дървото.

Така те се допълваха взаимно.

Делфин никога не се бе замисляла за свои деца заради случилото се с майка й. Не го бе казвала пред друг. Анри искал деца навремето, но сега му се струвало, че е твърде късно. Тя не можеше да си го представи да друса бебе на коленете си или да играе на топка с по-голямо момченце. Но пък веднъж го видя как учи момченце от квартала да реставрира цигулката, която беше открило на тавана на баба си. Анри му показваше как да добави шийката и охлюва, как да я лъсне, така че да заблести.