Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Таванът от една година беше пред срутване, а той не бе направил нищо. Не можеше да си го позволи. Едно от децата му е щяло да бъде премазано заради това. Сякаш на гърдите му седна слон. Не каза ли това и жената?

— Трябваше да се преместим от тази дупка преди година — прошепна ядно тя. — Опасно е, Джими. Опитвах се да ти го кажа. Защо никога не ме слушаш?

— Ще се прибера — отвърна той, макар да знаеше, че не може.

— Трябва да стоиш там до сутринта — каза тя. — Няма проблем. Изметох го внимателно и момчетата са инструктирани, че кухнята е забранена територия. Ще се справим без теб.

— Благодаря.

Тя въздъхна.

— Знаеш какво имам предвид.

— Може би трябва да прекараш нощта при вашите — каза той. Представяше си как цялата къща се срутва върху тях, а той се прибира и открива дома си разрушен.

— Баща ми каза, че не е опасно. Просто не знам как ще платим ремонта.

Сега вече бе сигурен, че ще побеснее за пръстена, макар да не бе взел пари назаем. Би казала, че след като е продал колата, е трябвало да използва парите за нещо, от което наистина имат нужда. И вероятно щеше да е права. Но Шийла никога нищо не си купуваше, а кой можеше да каже, че пръстенът не е нужен толкова, колкото таванът над главите им?

Наблизо Паркър говореше за Дядо Коледа и робота Роли. Искаше му се да е при тях, сгушен под одеялото на канапето с жена си и децата, паркирани пред телевизора. Всички се смеят, трупат спомени и окачват чорапи, преди да потънат в сладък сън.

— На Бъдни вечер без теб не е същото — каза тя с омекнал тон.

— Съжалявам, че тази вечер трябва сама да ги слагаш да спят. Това май е работа за двама.

Тя се разсмя.

— Най-малко.

— Мила? — каза той.

— Да?

— Обичам те. Толкова съжалявам, че не съм бил там.

Джеймс се разплака. Никога не си беше вкъщи, когато беше нужен. С нищо не бе по-добър от собствения си безполезен баща.

— И аз те обичам — отвърна тя. — Не плачи. Всичко е под контрол.

— Добре. Дай ми Паркър за секунда.

Чу се страшна суматоха и разни шумове в другия край на линията, след това долетя задъханият глас на сина му:

— Здравей, тате! Чу ли за дупката на тавана? Мога да се кача горе и да наблюдавам мама отдолу. Супер е.

— И аз така разбрах — отвърна той. — Сега слушай, приятел. Знам, че се вълнуваш за утре, но обещай ми, че ще слушаш мама тази вечер, става ли?

— Да.

— Браво моето момче. Съжалявам, че не съм там да те гушна. Написа ли вече писмо до Дядо Коледа?

— Да. Написах му бележка и вместо Дани, защото той още не може да пише.

— Много мило от твоя страна. Знаеш, че Дядо Коледа не идва, преди да си заспал, нали?

— Да.

— И много добре знае дали се преструваш.

— Наистина ли, тате?

— Със сигурност.

Смяната им приключваше в седем.

Към шест, след като не бяха получавали никакво обаждане цели пет часа, решиха, че едва ли вече ще има друго. Цяла нощ бе валял сняг. Всички магазини бяха затворени. Децата в целия град, бедни и богати, се молеха на родителите си да станат от леглата и да отворят заедно подаръците. Паркър и Дани бяха получили строги заповеди да не отварят нищо, преди Джеймс да се прибере. Можеха да изтърсят чорапите, но само толкоз.

Не беше мигнал, макар да бяха останали в стаята за почивка след един часа. Морис хъркаше на отсрещната кушетка, а няколко други момчета гледаха стар уестърн по телевизията. Джеймс просто си лежеше и мислеше за следващия ден. Щеше да се отбие у майка си на път за вкъщи, а после да пие кафе с Шийла, докато децата отварят подаръците си. На обяд щяха да отидат на църковната служба, а после при майката на Шийла за ранна вечеря.

Искаше му се да бъде щастлив заради всичко това, трябваше да е щастлив. Но всъщност изпитваше тежест и изтощение. Видя, че нищо от това, което щеше да направи този ден, няма да промени положението. Паркър щеше да се зарадва на робота си, но след около седмица щеше да иска друго. По-големи подаръци бяха немислими — никога нямаше да могат да го пратят в колеж, нито да му помогнат да си купи къща. Момчето беше едва във втори клас и засега го боготвореше, но колко ли време беше нужно, за да проумее, че старецът му се е провалил?

Ами Шийла? Джеймс бе продал стария си форд, за да й купи пръстен, а сега беше в нулева позиция. Беше разорен. Трябваха им пари, за да оправят дупката в тавана и фурната, която бе на ръба, трансмисията на колата и кой знае още какво.

Джеймс се замисли за момчето, което я бе обрало. Какво ли бе направил с пръстена? Дали го беше заложил, или го бе дал на момичето, което си въобразяваше, че обича? Представи си сцената, както толкова пъти досега: жена му се опитва да се справи с количката и продуктите, без дори да чуе стъпките зад себе си. Искаше му се да открие това момче и да го гръмне в главата, от упор, пред цялото му семейство на Коледа сутринта.